Вали. Не силно, по-скоро ръмеж. Тежките колелета дрънчат по ръждивите релси. Чува се свирката на локомотива. Влакът спира. Бавно, малко по малко… Сякаш и глупавият влак не иска Той да си иде. Пак. Отново.

Отива си и се връща. И пак, и пак…

И всеки път едно и също.

Влакът идва, после си тръгва, и два дни по-късно - ... Пак. Идва, заминава…

И всяка такава събота сутрин… Алармата… Кафето.. Цигарата…

Якето… Чантата… Токовете…

И тичането до гарата… И изкълчените крака… И 06:10…

И миризмата на гара... На кофти кафе…

И самото гадно кафе… И цигарите… И смс-ите…

И кръвта в ушите… Буцата в гърлото… Сърцебиенето…

И гласът на диспечерката… „Пътническият влак от Синдел ще пристигне на трети коловоз”…

И 06:17…

Тракането на колелетата в далечината… И свистенето на спирачките…

И 06:19…

И усмивката… И нетърпението…

И 06:21…

Той на стъпалата… Голямата му раница…

И Лицето Му… И зачервените от липса на сън очи… И търсещият Му поглед…

И Усмивката… Неговата…

И спринтът до Него…

И разлятото кафе… И захвърленият фас…

И силните му ръце… И целувките… И сълзите…

И целувките…

И „Обичам те”…                                                                                                                          

*

И два дни по-късно… Пак… Цигарите… Ромът… Още цигари…

Якето… Чантата… Токовете…

И бавният вървеж до гарата… И измръзналите крайници… И 21:43…

И гадната миризма на гара… На хора…

И цигарите…

И 21:52…

И „Обичам те”… И целувките…

И 21:55…

И сълзите… И „Обичам те”…

И 21:57…

И силните му ръце… И сълзите… И целувките…

Той на стъпалата… Голямата Му раница…

И лицето му… И зачервените очи… И тъжният поглед… И „Обичам те!”…

И 22:00…

Умоляващият глас…

- „Моля те..”

Входът на гарата… Мизерната чакалня… Звукът от тракащите токове… Сълзите… Буцата в гърлото…

И болката… И празнината…

И свирката на локомотива… И тракането на колелетата…

И цигарите… И сълзите…

И очакването…

До по-следващата събота… И пак, и пак.