Беше краят на лятото, страшна жега мореше всичко наоколо. Тя беше от онези момичета скромна, стеснителна и твърде зависима от хората около нея. За крехката си възраст тя беше  далеч по-осъзнато дете от останалите. Нея не я вълнуваха новите играчки, нито белите в които всички на нейната възраст се забъркваха. Тя се интересуваше от хората около нея. Искаше всички да са справедливи и честни, което за онези детски години беше почти невъзможно. Беше едва на десет години, когато стана рано сутринта, подготви се за училище и тръгна. По пътя в ума й преминаха обичайните за нея мисли, дали ще се справи, как ще мине денят й, ще научи ли нещо ново. Щом стигна, тя затаи дъх, издиша дълбоко и влезе в класната стая, там бяха всичките й съученици, дразнители и прочие. Седна на мястото си, извади учебниците си и зачака учителката. Врата се отвори, но не беше учителката, беше едно момче, което обичайно все закъсняваше. Погледна го, очите му бяха като океан - имаше нещо специфично в погледа му, чудеше се как досега никога не беше забелязвала този дълбок и мистериозен поглед. Не след дълго учителката пристигна. Тя беше дете, което искаше да учи, въпреки че изпитваше известни трудности, но в този ден тя не можа да изкара от мислите си онзи поглед, мислите и непрестанно се въртяха там. През целият ден потайно тя искаше да се вгледа в очите му, но така и не успяваше. Главата й не го побираше как досега не бе забелязвала това момче, беше стеснителна, но когато нещо заинтригуваше вниманието й ставаше дразнещо любопитна. Когато удари звънецът на последните занятия, тя прибра тетрадките си в раницата и пое пътя към дома. По пътя не спираше да мисли за очите, които я бяха пленили, не разбираше защо досега не ги беше забелязвала. Щом се прибра, тя седна да обядва, майка й често я питаше как е минал денят й. Това беше първият път в, който тя не говореше така както обичаше - с онзи вълнуващ тон. В главата й беше мистериозният поглед, останал така и до вечерта, дори и в сънищата й. Първият ден в, който тя отвори очи с мисълта за някой друг, денят в който тя усети първите трепети на любовта. По пътя за училище беше притеснена, страхуваше се някой да не разбере за мислите в главата и това я караше да се изчервява. Щом пристигна, тя неусетно бързо търсеше очите, които цяла нощ сънуваше, когато ги видя се почувства неловко, искаше й се да си тръгне, но знаеше, че ако го направи, нямаше да се наслади на погледа му. Това, което тя изпитваше, растеше неусетно бързо, като горски пожар. На моменти това я караше да се чувства виновна, защото знаеше, че той никога нямаше да й обърне внимание. Той беше като всички останали момчета, но очите му бяха неповторими, в тях имаше нещо повече, нещо, което дори тя самата не разбираше. Дните за нея започнаха да минават все по-мъчително, ходеше с нежелание на училище, защото стеснението, което изпитваше от новото и непознато чувство за нея ескалираше. Обичаше да остава сама с мислите си, там нямаше стеснение, там тя беше свободна и не се страхуваше. Годините минаваха, тя порастваше, но несподелената любов я разкъсваше. Искаше й се да му каже, но страхът да не бъде отхвърлена я спираше. Дойде денят, в който всеки трябваше да поема по пътя си, тя се измести в друг град, за да продължи в предпочитана от нея паралелка. Той остана там, с онази искра в очите си. Новият град беше надеждата за нея, искаше да се отърси от болката, която години носеше. Първата година беше тежка за нея, трудно й беше да се откъсне от нещо, което остави белег в сърцето й. Често вечер заспиваше с мисълта за него, за неговите очи. С времето дори и да не й се искаше да остави всички тези несподелени емоции някъде вътре в себе си. Трудно й беше, но успя да продължи. Годините минаваха, тя порасна и поиска да продължи да учи, беше вкопчена в това, единствено то я отдалечаваше от всякакви други мисли. Искаше й се да учи в друг град, но отново страхът от непознатото я спря, предпочете да остана там, успокояваше я мисълта, че всички й казваха че там университетът е хубав. Тя бе момиче, което се вълнуваше от всичко ново, беше толкова развълнувана за първият си ден в университета. Сутринта стана рано, приготви се и дочака докато стане време да тръгне. Когато пристигна и видя колко много хора има, тя се притесни, сви се в страни и изчака програмата да свърши. Внезапно погледът й засече познато лице, тя се приближи, сърцето й заби учестено, очите й се втренчиха, а бузите й почервеняха. Погледът, който години наред бе заключила, внезапно отключи врата и почука в душата й. Това беше денят, в който тя напусна тялото си, душата й полетя, а сърцето запя. Не разбираше как след девет години е възможно да види онова, за което копнееше толкова време. В този момент тя не можеше да мисли, беше напълно обсебена от чувствата, които владееха ума и от преди години. Моментът ескалира, когато той се доближи и я поздрави. Тя не знаеше как да се държи, какво да каже, беше толкова развълнувана. Тя опита да вкара мислите си в ред и да се успокои, но това не се случи. За първи път тя реши да се остави в ръцете на съдбата, остави се цялата в ръцете му искаше той да я води. В началото отговаряше с по една дума, но след още малко се отпусна. Той й поиска номера, а тя уплашена и едновременно развълнувана успя да го напише правилно. Когато дойде моментът всеки да влезе в стаята си, на нея не й се искаше да се разделят. Не след дълго тя получи обаждане от него, сърцето й се сви коремът също, беше развълнувана, не доумяваше как нещо, което е искала преди, сега идва само при нея. Дните й започнаха да минават далеч по-добре от преди девет години, чакаше с нетърпение да дойде сутринта, за да се видят или да се чуят. Тя грееше, така както слънцето грее в края на лятото. Тя беше пожарът а, той вятърът, с всеки изминал ден тя неусетно потъваше в него. Започнаха да излизат все по-често, често се виждаха и в университета дори тя, която строго държеше на образованието, си позволяваше да пропуска лекции заради него. И никога не съжаляваше за това, той я даряваше с любовта, която години наред й бе отнел. Беше двадесет и девети юли, когато сутринта точно преди лекции телефонът й звънна, беше той, поиска от нея да се срещнат след университета. Тя предусещаше нещо, вълнуваше се и отдели цял час пред огледалото, нещо необичайно за нея. Когато свършиха, тя развълнувано седна на една пейка и го зачака, той се появи хвана я за ръка и я поведе. Не разбираше какво се случва, но знаеше, че нещо хубаво предстои. Бяха станали по-близки отколкото в началото, тя му споделяше повече, той също. Внезапно почувства порив на емоции и започна да говори за времената, в които бяха в един клас. Неусетно се изплъзна и онова, което години наред таеше в себе си. Не спираше да говори, личеше й, че беше много притеснена, но точно тогава онова, от което душата й грееше, а сърцето и пламтеше, я притисна здраво до гърдите си и вкуси от кърваво червените й устни. Това беше моментът „мечта“ за нея. Тялото й се тресеше от вълнение и щастие, а мислите изчезнаха. Моментът, в който тя погледна през очите му, моментът, за който тя копнееше толкова дълго, се беше случил. Не след дълго чувствата им бяха вече споделени, което я накара да се почувства най-щастливият човек на земята. Не знаеше, че любов оставена би могла да е така жива години след зараждането й. Бяха седнали на пейка, тя беше потънала в прегръдките му, а той стискаше лист хартия в ръката си, който умело прикриваше. Не след дълго, любопитството й още от детството й се прояви настойчиво. Той я погледна с онези очи, в които можеше да се изгубиш и подаде листчето. „ 29.08.2008 г. – денят, в който те видях за първи път озари  душата ми като лъч на слънце, толкова силно и могъщо“ – бяха думите изписани на онзи, които очи плениха сърцето й. Тя се разплака и вкопчена в прегръдките му въздъхна дълбоко и пое по пътя на своята съдба.