Бях започнала да ви разказвам за моя французин.
Каква е тази женска орис - да се влюбваме отново и отново!? От най-ранна възраст - около 10-годишни, когато никой не ни вярва, до 5 - дори до 10 пъти по 10 години (откъде този късмет или проклятие?!), когато пак никой не ни взема на сериозно. Може би е свързано с библейската легенда за реброто Адамово, затова търсим другата "своя" част...
По ирония на съдбата, моят Валери ме забеляза, когато му сервирах "печени свински ребърца с кисело зеле" - доста тежка храна за вечеря. Сигурно не е можал да спи и затова да ме е запомнил. Сама не си обяснявам как се е престрашил, но на другия ден дойде отново и на следващия пак и пак, за да опита "хайдушки кебап", "празнична капама", "селски бюрек с праз" и какво ли още не. Винаги съм мислела, че французите са най-изтънчените гастрономи, които имат над... не знам колко вида вина и още толкова вида сирена, а за десертите - да не говорим... Затова бях много изненадана да разбера, че харесват и по-обикновени "селски гозби"!
Странно нещо е животът! Точно, когато си мислиш, че си видял всички възможни, че и невъзможните дори комбинации (в сапунените сериали), животът ти поднася нещо неочаквано.
Така, моят "французин" се оказа мароканец със смесен произход: баща му - потомък на марокански изселници във Франция, завършил ветеринарна медицина в Стара Загора и там се оженил за българка. Децата им се родили и израсли във Франция.
Ето че пристрастието на Валери към българската кухня получи своето обяснение...
А сватбеното ни пътешествие беше "София - Париж - Казабланка".
Има един популярен израз: "Виж Неапол и умри!" Бих го променила така: "Не умирай преди да си видял Казабланка!" Ако ще и целия свят да си обиколил, ако не си видял този град - нищо не си видял! Архитектурата... атмосферата... хората... Като съвременен Вавилон!
Но колкото и да са различни, за да съществуват, хората трябва да се хранят. Затова за моето призвание и малко късно осъзната професия винаги ще има работа.
Всеки човек има някакъв скрит талант, особена дарба, умения, които трябва да бъдат развити. Моят талант е готвенето. Когато бях малка, за детските рождени дни се правеха много сандвичи - филийки, срязани на две и намазани с пастет, майонеза или лютеница и украсени отгоре със салам, кашкавал, маслини, кисели краставички и др. При първия ми опит да помогна на мама срязах филиите почти по диагонал. Неволната ми грешка позволи нов аранжимент - подредих сандвичите с острата част към средата на голямата чиния, като листенца на маргаритка, а в малките чинийки - обърнати по две, като четирилистни детелинки. Още тогава проумях, че е важно не само какво и как ще сготвиш, но и как ще го поднесеш.
Лудвиг Фойербах е казал, че "трябва да се храним по-добре, за да мислим по-добре". Ние, българите, не обръщаме достатъчно внимание на здравословното хранене. Сутрин пием на гладно едно - две кафета, на обед хапваме по нещо набързо или изобщо пропускаме обяда, ако сме много натоварени с работа и вечер, за компенсация, се "надънваме" яко с нещо тлъсто, тестено или каквото ни падне. Американците, които десетилетия преди нас са въвели веригите за бързо хранене, вече са осъзнали вредата от тях, стигайки до извода, че рационализацията в храненето е довела до стандартизация и обезличаване. Наскоро у нас бе преведена книгата на социолога Джордж Ритърз "Макдоналдизацията на обществото", написана точно на тази тема. Четох в един вестник, че Международната организация по труда в Женева е провела редица изследвания, свързани с въпросите за влиянието на храната върху производителността на труда. Установили са, че хлябът и пастата (любимите на италианците макаронени изделия) въздействат "разхлабващо" върху функциите на мозъка и ни правят сънливи. Явно затова у нас реформите вървят толкова бавно - щото сме "пуйки заспали". А като отидем в чужбина, където няма толкова хляб, правим чудеса. Вижте мене: от учителка по български език и литература станах собственик на известен ресторант и негов главен готвач!
Това за кариерата - добре. Но никога не съм мислила да се женя повторно. Не и след всичко, което преживях. В един момент дори исках да приключа сметките си с този живот. Толкова ми беше дотегнало...
Омъжих се много млада. Ако някой ви каже, че няма любов от пръв поглед - греши! Запознахме се на първия ми студентски празник. На Коледа се събрахме да живеем заедно, а на първия работен ден след Нова година сключихме брак. Събрахме се десетина приятели, дойдоха и родителите ни - мислеха да правим годеж, пък ние ги заведохме направо в гражданското. Двадесет години живяхме в пълна хармония. Но както казват старите хора: много добро - не е на добро! Единствената ни грешка беше, че останахме с едно дете. Синът ни беше много умно момче - гениален математик. Не го хваля, защото си е "нашето гарванче", а защото се чудя откъде се взеха тези заложби у него при двама родители - филолози. Дали се претовари с много четене и чатене, какво точно стана и аз не разбрах. Една майска сутрин се събуди със силно главоболие. Отиде си само за три дни, преди още да станат готови резултатите от изследванията, които му направиха докторите. Само месец преди това изпратих майка си.
Не можах да понеса толкова мъка и болка! Напуснах работата си, дома си, семейството си. Отказах се дори от вярата си в Бога.
Имах от родителите си малка къща във врачанския балкан, където отидох да живея. Беше лято, после есен. Скитах безцелно из гората и ядях каквото намеря и когато се сетя. После открих орловата скала. Всеки ден вземах някоя от Неговите любими книги - Трилогията за номите или историите за диска на Тери Пратчет, сядах на скалата и я четях и препрочитах до залез слънце. От мъка прописах стихове, като този:
И когато ми е тежко,
и когато съм сама,
пак за теб си спомням, мамо,
и за твойта топлина.
И когато ми е светло,
и когато съм щастлива,
искам с теб да споделя...
По-често да го правех приживе,
по-малко днес щях да скърбя...
А също и
Седмица - седем безпаметни дни -
един кръговрат безкраен...
В понеделник стари албуми разлиствам
и търся твойта усмивка.
Вторник - в парка отивам сама
и разговарям със вятъра.
В сряда под завивките скривам глава
и тебе сънувам, сънувам...
В четвъртък твоя парфюм купувам
и впръсквам малко в твоята стая -
вдишвам го сякаш тука си бил
и преди миг си излязъл...
В петък дълго в гардероба се ровя,
после прегръщам твоя пуловер -
сякаш се сгушваш на моето рамо
и шепнеш: "Обичам те, мамо!"
В събота нося на гроба цветя
и дълго без сълзи ридая...
Неделя - тоз ден кога отлетя?
Къде бях, какво ли съм правила?
Изпадам в истерия. Безмълвно крещя.
И взирам се невиждащо в календара:
Идва нова неделя, пак седем дни -
един кръговрат безкраен...
Всичко се промени, когато научих, че приятелката на сина ми е била бременна. Когато се роди внукът ми, животът ми отново придоби смисъл.
Никога не съм мислила, че някой ден ще се влюбя отново и то в чужденец. Нито пък, че ще се омъжа повторно. Но, както е казал Паскал: "Сърцето има доводи, които разумът не познава!"
Генното инженерство ряпа да яде! Какво са овцата Доли или светещият заек Алби пред чудесата на майката природа! Погледнете, например, моя Валери: той е микс от издръжливостта на арабските коне с пословичната надареност на българските мъже, като тази "салата" е овкусявана петдесет години с маринатата на френското възпитание. Не че се хваля, но коя жена би устояла на изкушението на такова предястие, ако знае, че след него я очаква основното блюдо - брачно съжителство! Както се казва в клетвата пред олтара: "заедно в радост и мъка, здраве и болест, докато смъртта ни раздели!"
Животът може да бъде хубав и след като навършиш 55 години, стига да имаш с кого да го споделиш! Дали сме стари или млади, както се казва в една песен: "Всяка жена - сърце, която има, може да люби без да е красива тя!"
За мъжа, който ни обича, ще бъдем красиви и на 25, и на 55 години...
© Галина Белинска All rights reserved.
оригинално