Съдби

  Шести епизод

       Новата 1931 година Дикран посрещна със семейството на бай Стамо. Вече няколко месеца, той работеше при него и учеше часовникарския занаят.  Виждайки огромната любов на момчето към професията, старият майстор го беше взел като  чирак. Дикран живееше в малката стаичка зад магазинчето, над което беше жилището на  сахатчията и неговата съпруга. Господ не им беше дал деца и двамата живееха самотни в двете стаи на малката къщичка, която навремето беше построл бащата на  Стефания. С появата на “ерменчето”, живота им стана по- весел, радваха му се като на свое дете. Бай Стамо го учеше на занаят, възхищаваше  се на сръчните  му ръце и на любовта  на момчето към часовниковите механизми. По цели часове, Дикран можеше да наблюдава захласнат, равномерното движение на системата миниатурни зъбни колелца, които придвижваха времето на хората. Вместо тиктакане, той чуваше една необикновена музика, която изпълваше душата му с  едно особено чувство, което и той сам не можеше да определи. 

Единственият му приятел Наум се беше запилял към Свиленград  да търси родата си и сега единствените му приятели бяха часовниковите механизми.

Ден след ден, момчето напредваше в занаята и старият майстор не жалеше усилия  да го просвети  в най-малките тайни на професията.  

Дикран имаше работа, подслон и семейство. Неща които никога не беше имал и за които даже не беше мечтал. Леля Стефания, щастлива, че в дома им влезе млад човек, го глезеше   като му готвеше манджите които “ерменчето “ обичаше най-много. Понякога срещаше неодобрителния поглед на мъжа си, но се правеше , че не го забелязва и продължавапе да се грижи за момчето като за свой син. Естествено бай Стамо удържаше от платата на помощника си за яденето и стаичката, но  Дикран вършеше всякаква работа в къщата, когато трябваше млада сила. Цепеше дърва, търкаше дюшемето и го боядисваше веднъж в годината, стараеше  се да бъде полезен на двамата старци.  

Много хора гледаха с недобро око на чуждото момче, израснало незнайно къде и без един близък  по света.  Предупреждаваха ги да внимават, но леля Стефания и бай Стамо се кълнеха в него и не даваха дума да се каже за “ерменчето”. Когато хазайката на дома легна болна, цялата домашна работа вършеше Дикран.  Сутрин преди да слезе в работилничката, правеше кафето,  оправяше къщата и чак тогава слизаше  при своите любими часовници. Бай Стамо не можеше да се нахвали от помощника си, който бързо усвояваше занаята и скоро щеше да може изцяло да го отмени.

Прекарал цял живот с лупата на дясното си око, старият часовникар чувстваше, че очите му започват да му изневеряват. От време не време зъбчатките и остичките започваха да му се виждат двойни и се налагаше  да остави инструментите настрани, да затвори очи и да почива преди да продължи работата си. Вечер си правеше топли компреси с отвара от лайка и с кърпа на очите  дълго почиваше на миндерлъка.

Жилището на  стрина Стефания и бай Стамо се състоеше от две големи стаи и малка кухничка. Едната стая им служеше за спалня,  а другата беше опасана с миндерлъци, направени  от сандъци от захар, тесни тюфлеци покрити с шарени домашно тъкани черги. Дълги цилиндрични възглавници обвити с избелено платно служеха за украса и удобство при излежаване на миндера. Множеството прозорци бяха с бели завеси от същото платно, които пропускаха слънчевите лъчи и в “гостната” беше светло и уютно. Зимно време в малкия мутвак бумтеше готварска печка, която топлеше  цялото жилище.   Долу в дюкянчето  кюмбе пълно с цепеници осигуряваше топлото за клиентите и майстора.

Зимата на 1932 година беше тежка за всички, но особено мъчителна и тъжна беше за бай Стамо и помощника му. Малко след Заговезни изпратиха леля Стефания и останаха само двамата  мъже. Настъпиха тежки времена и за двамата. Зрението на бай Стамо намаляваше с всеки изминал месец, а работата се увеличаваше. Пък и домашната работа отнемаше не малко време на Дикран. Бай Стамо  всеки ден благославяше деня и часа когато “ерменчето” беше спряло пред малката витринка на сахатчийницата.  Господ му беше изпратил отмена и син, защото старият часовникар  действително смяташе момчето за свое чедо.

Когато се запролети и поляните около реката  посиняха от мензухари, един слънчев ден точно в 11 часа, бай Стамо помоли момчето да пусне кепенците. Дикран го изгледа с огромно очудване, но без да каже нещо изпълни желанието на майстора си, когото отдавна беше приел за баща.  Такъв му беше табиета,  винаги изпълняваше исканията на бай Стамо без да пита защо. 

Затвориха дюкяна и  след минути бяха в кметството.  Дикран не разбираше защо дойдоха тук, но с присъщата си дискретност не задаваше въпроси.  Беше свикнал  сляпо да се доверява на майстора си. Когато влязоха в канцеларията на кмета, той ги чакаше. Явно бай Стамо предварително беше уговорил  срещата. 

-Заповядай бай Стамо, ха добре дошъл, - с усмивка го посрещна кмета и му предложи стола, който стоеше пред писалището му. Влез, влез момчето ми,- той се обърна едва сега към Дикран и седна на мястото си зад писалището. 

От стената зад кмета ги гледаше Борис Трети, цар на българите  и българското знаме. 

-Кажи бай Стамо, какво те носи при мен днес? От моята помощ ли имаш нужда или си дошъл на мухабет?- каза усмихнато кмета, но явно знаеше целта на посещението на двамата часовникари.

- Нямам време за мухабети, а и момчето има много работа тия дни. Искам да напишеш един документ.

- Добре бай Стамо, ще напишеме всичко каквото искаш, чакай само да извикам писарчето.- и кмета отиде до вратата, пооткрехна я и извка:

- Петко, я ела тук да напишеш нещо, вземи хартия, мастило и перодръжка.- и кмета седна на мястото си зад писалищната  маса. Обръщайки се към бай Стамо  попита:

- Бай Стамо, добре ли си помислил това дето искаш да направиш, не е шега работа.

- Помислил съм г-н кмете,  решението ми е взето. Искам само да го напишеш, та да се знае, че това е моята воля.

   Писарчето дойде, седна от страни на писалището, извади няколко листа за заявление на масата и се приготви да записва. 

-Казвай бай Стамо, Петко ще записва и после ще го оформиме. – с тон на важен държавен служител рече кмета.

- Пиши Петко, аз Станимир Добрев Бонев,  роден на 15 май 1866 година в село  Лъджа, оставям на  моя син и помощник Дикран Сарян, къщата, работилницата и всичко що е вътре.- със  сериозен, тържествен тон изрече тези думи бай Стамо, а гласът му трепереше от вълнение когато произнесе думата “син”.

-Чакай майсторе, какво правиш?- не се стърпя да се намеси Дикран със силно развълнуван глас.

- Ти мълчи и слушай, знам аз какво правя. Господ не ни даде деца, но  изпрати теб. Това което казвам  не е само моята воля, но и тази на леля ти Стефания. Преди да затвори очи, ме накара да се закълна, че ще изпълня последното й желание. Но да си призная честно, аз бях решил същото преди тя да го изрече.

И обръщайки се към писарчето продължи:

-След смърта ми той ще е единствен мой наследник и на лозето дето имам край Армира. Те това е всичко, кмете.  Оформи го и да турим подписа.

Дикран отново искаше да се намеси, но решителния жест на бай Стамо го накара да  замълчи преди първите звуци да са излезли от устата му.

               Седми епизод

   В Европа бушуваше война. Малкото родопско градче беше далече от световната политика и тук дните течаха бавно и монотонно като водите на  Армира. Целият град беше потънал в свежа пролетна зеленина и парфюма на цветните лехи по дворовете. Въздуха беше напоен от аромата на цъвналите салкъми, който  се чувстваше не само   на улицата, но проникваше в домовете, дюкяните, та даже в душите на хората. Красива беше пролетта в този родопски рай.  Полето беше осеяно с милиони диви цветя, чийто мирис се носеше из въздуха и упояваше  всичко наоколо. Ливадите и горските поляни се бяха превърнали в многоцветни килими и хармонираха с шарените халища преметнати през чардаците на  старите къщи. Край реката бяха разтворили свежи листа десетки черничеви дървета, чиято шума щеше да храни хиляди буби които  даваха поминък на мнозина в този родопски край.

Дикран беше възмъжал и се превърнал в красив момък, чиито огромни черни очи изгаряха не едно моминско сърце.  Но той имаше очи само за Николина,  единствената дъщеря на Петрун от рода на Казаците. 

В този отдалечен от света край казак никога не беше стъпвал, а и мнозина въобще не знаеха какво е това, но бащата на Николина беше Петрун Казака и никой не можеше да му оспорва тази титла. 

Преди много лета, по време на голямата война, един  родственик на Петрун беше попаднал  в Русия като военнопленник. По време на размириците през 1917 година, той се включил в казашката конна армия и от тогава цялата му рода била кръстена “казаците”.

Петрун беше лозар и винар.  Имаше обширни лозови насаждения от  стария български сорт Мавруд,  и от гроздето произвеждаше вино, което можеше да се съревновава с най-отбраните Станимашки вина. Имаше и други сортове, но голямата гордост на Петун Казака беше маврудът. Но на първо място в сърцето му беше единствената му дъщеря Николина, която беше отгледал почти сам, след като охтиката беше отнесла майка й съвсем млада. Петрун трепереше над дъщеря си, пазеше я като зеницата на окото си. Изпрати я в Пловдив да учи и се осъди на самота, само и само  да осигури хубаво бъдеще на единственото си чедо. 

През тази лятна ваканция, година преди да завърши стопанското училище, Николина срещна “ерменчето” и загуби  завинаги сърцето си в огнените му очи. 

Дикран я видя на улицата близо до къщата на Петрун, очите им се срещнаха и повече не бяха в състояние да се отделят един от друг. 26 годишния часовникар и 17 годишната ученичка попаднаха  безнадеждно в  мрежите на магията наречена любов.

Когато Петрун разбра причината за отказа на дъщеря си да продължи учението, изпадна в ярост. Заради някакво ерменче с неясен произход, Николина искаше да провали бъдещето си, а може би и целия си живот.  Воден от гнева си Казака отиде направо  в сахатчийницата при бай Стамо, който му беше приятел.

-Слушай Стамо, тая няма да я бъде. Кажи на онова ерменче да стои далече от дъщеря ми. Иначе ще развалиме достлука с тебе.- като бомба изгърмя Петрун, правейки се, че не забелязва Дикран.

Бай Стамо беше подготвен за този взрив. Познавайки стария си приятел, вече няколко седмици, откакто младите се бяха срещнали, той чакаше посещението на разлютелия се Петрун.

Спокойно, Стамо изпрати Дикран горе да направи две кафета, та да останат на саме с Петрун.

-Казак, ние сме стари достове, не се знаем от вчера и като те знам какъв си кибритлия, вече няколко седмици чакам да ми дойдеш на гости,- с благата си усмивка занарежда бай Стамо. И ако ти не беше дошъл, аз щях да дойда.

-Ти остави тази лакърдия, и кажи на момчето , че нямам дъщеря за него, разбра ли? Вече малко по-спокойно каза Казака, но гласът му трепереше от яд.

-Това момче е мой син Петруне, Бог ми го изпрати, както на тебе е дал хубавата Николина. Успокой се и помисли, можеш ли да откажеш дъщеря си на сина най-добрия си приятел, дето се знаем още от деца. Помисли добре преди да си ме обидил.

- Какъв син може да ти бъде чуждото дете, Стамо. Ти даже не знаеш откъде е дошъл, не знаеш циганин ли е, турчин ли е, а го наричаш свой син.

-Повече от десет години това момче работи с мене, живее в моя дом, с него изпратихме Стефания, Бог да я прости, и на него съм дал всичко което имам- дом, работилница, лозе. Дал съм ги с документ, официално, като на собствен син. Питай кмета ако не вярваш. До сега на никой не бях казал, сега за първи път  го казвам на тебе,  стари приятелю. – спокойно с  усмивка каза тайната си бай Стамо.

-Стамо, ти сериозно ли говориш, да не си изпатиш за твоята доброта и наивност,- вече съвсем успокоен, даже загрижен за приятеля си, попита Петрун.

-Ние с тебе сме стари авери, мислиш ли, че ще те лъжа за такава сериозна работа.  И след кратка пауза добави.

-Децата се обичат искренно и дълбоко, чувствам го.    Какво лошо има в това, че си се закахърил. Пък и ти помисли, нима ще откажеш да станеме сватове?- с весел смях добави  Стамо.

-Линчето е още дете, нека се изучи, да завърши школото , пък после ще видиме, има време. – успокои тона Петрун. Трябваше да печели време и да не обиди приятеля си.

-Дете, дете. Я виж каква мома си отгледал, за чудо и приказ, пък и мойто момче си го бива. Дом има,   занаята научи, златни ръце има Дикран, каквото пипне  всичко му идва отръки. А пък как готви, вкусотия ти казвам. И да знаеш, ако не я дадеш с добро ще я откраднем.

-Как така ще я откраднете, вие бандити ли сте или цигани та да крадете моми?

Бай Стами се усмихна, заби хитрете си очички в приятеля си и рече:

-Ами ти Петруне остаря та не помниш, или те е хванала склерозата? Забравили кой ти помага да отвлечеш твоята Невенка,  Бог да прости душата й, млада си отиде горката. Нейният баща много, много не искаше да ти я даде, че била малка. 

-Всичко което казваш Стамо е вярно, ама тогава бяха други времена. Луди бяхме Стамооо, луди млади. Наумехме ли си нещо, никой не можеше да ни спре.

-Луди я, луди ама и до сега е останало от тая лудост, - тресейки се от смях каза Стамо. После  с глух глас  добави:

-Казак и двамата останахме сами, ти с дъщеря си, аз с момчето което Господ ми изпрати. Ерменчето е добро момче, честно, трудолюбиво,  за свой син го имам.  Щях ли да му дам всичко което съм градил цял живот, ако имах и най-малкото съмнение.  Не видял  ни майчина ласка, ни бащина подкрепа, горкия  се привърза към нас. Бог да я прости Стефания не даваше прах да падне на него и той беше до нея до последния миг, той й затвори очите и плака като за истинска майка. Вярвай ми Петруне и няма да сбъркаш, много е харно момчето.

-Ех  Стамо, Стамо, сладкодумен си братко, почти ме кандърдиса, ама нали трябва да питам Николина, може пък да не иска.

-Да не иска ли, па тя цел ден се върти около сахатчийницата, момчето не може да работи от нея. Можела да не иска, хахахаха. Още сега ще дотича като чуе , че я даваш.

-Чакай, чакай, не съм казал, че я давам, все пак трябва да я попитам, нали такъв е адета.

-Добре, добре Казак, ще спазим нашите обичаи, само не се бави много, че Маврудът  да не свърши, останало ми е едно буре, има нема стотина литра от миналата година.

-Ти за Мавруда не бери грижа, нали знаеш, и на сто свадби не можеш го изпи.

След два дена,  Петрун Казака намина към сахатчийницата, искал да говори с бай Стамо.

-Отиде до кмета, чичо Петруне, като си дойде ще му кажа, че си го търсил,- учтиво отговори Дикран. 

-Кажи му  в събота вечер към 6 да наминете у нас, той знае защо. И след кратко мълчание добави:  Ах да,  кажи му да  не забрави да  донесе от неговата пастърма,  за мезе на Мавруда. – и Казака побърза да си тръгне без да дочака отговор.