Съдебна зала № 7

      Точно в 8.30 часа сутринта съдия Х отвори очите си. Обзе го неприятното усещане, че го чака още един отвратителен, скучен и неприятен ден в провинциалния съд. Стана и с достолепна крачка се отправи към умивалника, където дълго време се любуваше на своя достолепен образ в огледалото. Всъщност съдия Х беше застаряващ мъж над 50-те с изморен вид, леко оплешивяло теме и големи кръгове под очите. Той, разбира се, не виждаше нищо подобно: представяше си се в своята прекрасна тога, как пресича съдебната зала с твърда крачка и всички му стоят прави на крака. Това не е малко признание. Само той си знаеше колко много усилия му е струвало да седне на така мечтания магистратски стол.

            В 09.30 часа, само няколко минути след като бе влязъл в своя кабинет, телефонът изнервящо започна да звъни. Първа го обезспокои деловодителката, която имала да му дава няколко нови дела от вчера. Съдия Х благоволи да ù направи добрината да я приеме в кабинета си и саморъчно да напише  върху кориците на делото разпореждането. Деловодителката, на години повече от него, намусено изсумтя и промърмори нещо несвързано. Той знаеше, че вече тези неща се пишеха на компютър и се правеха копия за страните, но какво ли пък го интересуваше. В крайна сметка не е тук за машинописка, той имаше много по-важни задачи.

            В 09.40 часа, само секунди след като бе успял да изпроводи нахалната деловодителка и отпиваше глътка от ободряващото кафе, в стаята му нахлу неговата секретарка. Имаше някакви въпроси относно делата за деня, които го накараха да се рови в конспектите – много неприятно занимание. Успя да я изгони след пет минути, кафето беше почти цяло в чашата.

            В 09.45 часа съдия Х. успя най-накрая необезпокоявано да седне на компютъра си. Първо прегледа хороскопа си, после бегло прерови новините и тъкмо когато смяташе да запали поредната си цигара, телефонът отново иззвъня. Секретарката му го осведоми, че всички го чакат в залата. Погледна бегло часовника си, който показваше 10.20 часа. Съдия Х. наметна тогата си и се запъти към залата. Какво значение имат двадесетина минути – мислеше си той – Човек не може и една минута да остане на спокойствие!

            Точно в 10.25 часа съдия Х. влезе в залата и с учудване видя, че има над двадесет души. Всъщност имаше някакъв спомен, че секретарката му беше казала нещо за това дело, но той така и не си направи труд да го погледне предварително. Тъкмо сега ще му бъде по-интересно, какво пък. Срещна обвиняващия поглед на прокурора, който веднага игнорира, тъй като беше по-долустоящ от него. Адвокатите го погледнаха намахано, няколко от тях му се усмихнаха с мазни усмивки, заучени с многогодишна практика. Секретарката му го погледна толкова бегло, че той така и не разбра на какво се дължи неодобрението в очите ù.

            Нищо от тези неща нямаше значение. Съдия Х. имаше много по-важна работа: днес той трябваше да осъди човек.

    (следва продължение)