Съдница
Точно, когато нервните ми изблици дращят с нокти по измършавялата кожа и с последни сили се опитват да ме предупредят за предстоящия рев на ранено, който се събужда в душата ми... се опитвам да задуша „крехките", според ума ми, контракции... и тълкувам болката в ушите като простуда, а не като крясъци, които отказвам да чуя...
И точно на следната утрин се будя с побеляла по време насън коса и което ме плаши до смърт - побелели са миглите ми в страх да не се изгубя напълно в себе си, извън и отвъд себе си, някъде между себе си... много по-несигурно и ужасяващо от познатото досега да се губя в някого или заради някого...
Не успях да проумея, че високите изисквания към всичко заобикалящо ме, са всъщност пречупена проява на взискателността ми към мен самата, взискателност, която не оправдавам и всеки крах ме събаря отново на дъното и осъзнавам колко много ми е струвала високата летва... Но не се отказвам да си я поставя. Иначе ще се почувствам жалка. Кое е по-жалко всъщност? Недостигането на целите или малодушието да не ги предначертаеш?
И всичко е една псевдо-гордост... или проект на тази псевдо-гордост... заляни от лепкава маса неудовлетвореност...
... А фениксът се явява в сънищата - само алюзия за изцеление... и се будя преди да докосна крилата... само вятърът през прозореца е намек за свобода, но след толкова дръзки илюзии и вери с пепел покрих всички мъждукащи светлинки на мечтите...
И се наех да бъда съдница. И се осъдих...
© Ралица Стоева All rights reserved.
