Снегът бързо се превръщаше в киша под краката на хилядите хора, излезли да пазаруват за Коледа. Жвакането бе като някаква странна, недомислена мелодия. Небето бе сиво и ръсеше ситни снежинки. На пориви духаше студен вятър. Все още не се усещаше празнична атмосфера.

Камен беше излязъл да се поразходи след дългото висене пред компютъра. Рано му бе за пазаруване, защото още не бе получил заплатата си. Не смяташе да обикаля дълго. Времето не му харесваше, а и ботушите бяха започнали да пропускат вода.

Лицата на минувачите му се струваха мрачни. Сякаш никой не се радваше, че се задават празници. Сякаш лошото надделяваше над хубавото. Рядко можеше да се види усмивка. В един момент си даде сметка, че и самият той не е в добро настроение. Зачуди се дали и неговата физиономия изглежда толкова навъсена. Отново запрехвърля в съзнанието си проблемите, които го мъчеха напоследък. Нищо сериозно, наистина, но все пак… Помисли си: „Значи и аз съм като другите.“

Беше тръгнал да се прибира, когато забеляза красиви насълзени очи. Жената вървеше бавно към него, полускрита сред тълпата. Косата й беше черна, разпиляна над черното вълнено палто. Милото й лице беше неестествено бледо. Устните й помръдваха, прехапвани нервно от белите зъби.

Камен изпита дълбоко съчувствие. Искаше му се да разбере какво мъчи тази дама, и да помогне, ако може. И тези желания се бяха породили само за секунда.

Сълзите се леха по фините скули. Неприятна, потискаща гледка.

Под мишниците й бяха затъкнати патерици. Това обясняваше бавното й и несигурно придвижване. „Значи е наранена и изпитва болка!“ – потресе се Камен. Струваше му се нередно такава красавица да страда. Преглътна притеснено. Не можеше просто да я подмине и да продължи по пътя си.

При разминаването, когато бяха на няколко метра един от друг, той видя, че левият й крак е застинал изпънат леко напред. Под черната пола, която покриваше коляното, се подаваше гипсова превръзка. Предната част на стъпалото беше оголена и силно зачервена от хапещия студ. По пръстите имаше капчици киша.

Камен се зачуди защо жената не бе сложила чорап на стъпалото на болния си крак. Така щеше да премръзне. Всички други бяха с обувки и топли чорапи, а тя…

Всичко беше както преди, само дето вече не виждаше тъжните й, насълзени очи и куцукащата походка. Почувства се задължен да се обърне и да я последва.

Странен беше контрастът между стъпващия стабилно, обут в елегантен ботуш десен крак и полюшващият се над кишата ляв. Превръзката, макар и груба, сякаш подчертаваше елегантните извивки на прасеца, тънкостта на глезена и приятния овал на петата. Тъжната гледка на премръзналите пръсти вече бе скрита. Скрито бе и обляното в сълзи лице.

Камен следваше жената, без да има някаква представа защо го прави. А тя се тътреше неуверено с патериците си, стараейки се да избягва локвите и неравностите на тротоара. Някои от минувачите я поглеждаха притеснено и съчувствено, вероятно доволни, че не са на нейно място.

Болният крак приличаше на застопорен. В смисъл, че моментално се обръщаше натам, накъдето се обърнеше жената. Местеше се напред, назад или настрани в зависимост от движенията на горната част на тялото.

Тълпата се разреди. Бяха излезли на улица, на която нямаше магазини.

Камен искаше да разбере дали жената продължава да плаче. Щеше му се лицето й вече да не излъчва тъга. Ако тя беше добре, той просто щеше да си тръгне. Така поне си мислеше.

Изпревари я и я стрелна с кос поглед. Сълзите се бяха оттекли от бузите, но очите продължаваха да гледат мрачно и тревожно. Оголените пръсти на крака продължаваха да изглеждат страховито премръзнали.

Трябваше да направи нещо. Трябваше да се опита да помогне. Ако сега си тръгнеше, щеше да се чувства като пълен боклук.

– Добре ли сте? – попита плахо той.

Тя стреснато извърна глава. Закова се на място. На лицето й беше изписано недоумение.

– Че защо да не съм добре? – отвърна тя, после с крива усмивка на уста се загледа в гипсирания си крак.

– Извинете… – подхвана Камен. – Преди малко видях, че плачете. Помислих си, че ви е зле. Че изпитвате болка… или че ви е студено, например.

– Защо сте се загрижили толкова за мен?

– Ами… идат празници, всички са радостни, а вашето лице беше обляно в сълзи. Та затова… помислих си, че имате нужда от помощ.

– Много сте мил. Наистина го закъсах. Но… няма страшно. Ще се справя, не съм малка.

– Значи не ви боли кракът?

– О, не. Вече не. Просто имам проблеми с придвижването, както виждате.

– Защо не сложихте чорап на стъпалото? Така ще измръзнете.

– Сложих, но по едно време той се изхлузи и падна, а аз не мога да се навеждам и просто го зарязах. – Тя помръдна леко пръстите си, сякаш за да провери дали студът не ги е сковал напълно.

– Искате ли да отскоча до някой магазин и да купя…

– Не, не, благодаря. Прибирам се. Живея съвсем наблизо.

– Добре. Всичко хубаво тогава. Желая ви бързо възстановяване.

– Благодаря още веднъж. Оценявам жеста ви. Всъщност, като се замисля… можете да ми помогнете. Нали не бързате много?

– О, не. Казвайте! – Камен се усмихна. Беше доволен, че ще е от полза.

– Трудно ми е качването по стълби. Живея на втория етаж. Това са три стълбищни рамена.

– Добре, ще ви помогна да се качите.

– Проблемът е, че не мога да си местя крака, защото съм гипсирана до над пъпа. Нали разбирате, няма как да се качвам направо, налага се да се извъртам настрани. При слизането всичко е наред, но при качването стъпалото ми се забива в стълбите и пречи.

Камен примигна. Сега чак разбираше защо болният крак на жената изглежда застопорен. Превръзката явно обгръщаше талията.

Пет минути по-късно стигнаха до входа на сградата.

– Мога да ви кача на ръце – каза Камен.

– О, в никакъв случай. За сам човек е трудно, понеже проклетият ми крак стърчи и се удря в стената отстрани. Предния път ме качиха двама души.

– Кого да извикам?

– Не е нужно да викаме никого. Ще се извърна настрани и ще се придвижвам на подскоци, подпирайки се на парапета. Вие само ще ме придържате, за да не падна.

– Става.

Тръгнаха нагоре. Камен се наслади на десетките неволни докосвания, на здравата си хватка около тънката талия и на преметнатата около врата му нежна ръка. Щеше му се да продължат поне до десетия етаж.

Когато стигнаха до стълбищната площадка, жената въздъхна с облекчение и се подпря на патериците си.

– Влезте да пием кафе – предложи тя. – А може и нещо по-силно.

– С удоволствие.

Влязоха. Жената свали палтото си и седна на портмантото, за да събуе ботуша. Камен услужливо й помогна при изхлузването. Показа се малко стъпало, скрито от фината материя на черен найлонов чорап.

Настаниха се на фотьойлите в хола и се заприказваха. Сипаха си уиски.

Оказа се, че жената се казва Виктория и че преди две седмици е била пометена от кола на пешеходна пътека. Отървала се сравнително леко, с неразместена фрактура над коляното, която не налага операция.

След кратко колебание Виктория позволи на Камен да избърше с влажна кърпа премръзналите пръсти на болния крак, да ги затопли с лек масаж и да обуе топъл вълнен чорап.

– Толкова сте мил с мен! – изпъшка Виктория и миг по-късно заплака. Сълзите се затъркаляха по заоблените й скули.

– Защо плачете! Не мога да гледам сълзи! – изломоти Камен и закърши нервно ръце.

– Просто се разчувствах, извинете. – Тя избърса очите си с длан.

– А на улицата защо плачехте?

– Ами криво ми беше. Болката в крака, това, че съм премръзнала, това, че няма кой да ми помогне да се кача по стълбите. Да не мислите, че ми е лесно!

– Със сигурност не ви е лесно. Искате ли да идвам да ви помагам. За мен ще е удоволствие.

– Сериозно! О, колко сте мил!

– Съвсем сериозно. Вие сте много очарователна дама.

Тя сведе смутено глава.

Поговориха си още малко, пиха кафе, а после се разделиха с уговорката утре пак да се видят.

Виктория си сипа още два пръста уиски и се замисли за събития, случили се преди почти десет години. Тогава тя бе на петнайсет и за пръв път се бе сблъскала с магията и тегобите на любовта. Беше се влюбила в двайсет и една годишен младеж на име Камен. Същият този Камен. Несподелена любов, за жалост. Той не прояви никакъв интерес към нея, смяташе я за твърде малка. Засякоха се на няколко купона и това беше всичко. Той явно не я помнеше. Нормално, толкова много време бе изминало от тогава. Е, нещата се бяха променили. Сега той проявяваше интерес.

„Вече умея да използвам сълзите си. Вече си мой. И то в най-трудния момент от живота ми. Направо не е за вярване!“ – помисли си тя и се засмя.

На улицата Виктория се бе разплакала специално заради него.