Елена и Цветан, живееха в двустаен апартамент в малък град. И двамата бяха пенсионери. Жената се грижеше за домакинството, а съпругът й ходеше на работа като пазач на голям завод. В малкото жилище при тях живееше и синът им Георги. Той беше двадесет и пет годишен и работеше в склад. През седмицата, хората от тричленното семейство рядко се събираха заедно вкъщи. Елена се чувстваше спокойна. От рано сутринта тя чистеше, изпращаше сина си на работа, готвеше. Имаха малка градинка зад блока, в която отглеждаха цвета и зеленчуци. Цветан се чувстваше изморен след дългите смени, които даваше в завода. Отговорността му бе голяма и безсънието го изтощаваше. Преди много години, Елена и Цветан бяха изгубили дъщеря си Антония в автомобилна катастрофа. Този инцидент бе нанесъл изключително тежка травма върху родителите. Тя беше по-голяма от Георги и той чувстваше опора в сестринските съвети. Обичаше я и търсеше нейната закрила. Катастрофата промени характера на младия мъж и той от весел и усмихнат човек се беше превърнал в нервен и сприхав, с характер, който караше родителите му да се страхуват.
Беше неделя. Горещ ден в средата на август. Елена отново се бе събудила рано и събираше прането от терасата. Остави дрехите до масата и ги изглади. Отиде до килерчето и извади прахосмукачката. Включи щепсъла в контакта и започна да чисти. Монотонен писклив звук огласяше целия апартамент. Вратата в кухнята се отвори и жената усети как някой слага ръка върху рамото й. Обърна се, спря прахосмукачката. Георги я изблъска силно и Елена седна на дивана.
- Какво правиш? - извика той. - имаш ли акъл? Неделя е и няма още седем, а ти си се разбучала, ще кажеш, че не можеш да чистиш по-късно. Някои хора през седмицата ходим на работа, а не мързелуваме като други по цял ден вкъщи.
Възрастната жена понечи да каже нещо, но се спря. Наведе глава и мълчеше.
- И като си се разчистила, поне направи ли ми нещо за закуска, а? Кажи де, защо мълчиш?
- Гоше! - каза тихо майка му. - изпържих ти филийки, мамо. Хайде хапни си докато са топли още.
- Стига с тези филии! - изкрещя Георги. - писна ми от всичко. И от теб и от баща ми. Старци такива. Вместо филии, поне да ми давахте някой лев, както правят родителите на хората. А вие само ми хъркате и се мотаете по цял ден.
Елена стана от дивана, доближи се до сина си и протегна ръга да го погали. Той се отдръпна и изкрещя още по-силно:
- Махни се! Не искам да те виждам!
Младият мъж вдигна ръка над майка си. В този момент вратата се отвори. В кухнята влезе Цветан. Той беше се събудил от разправията.
След като видя баща си, Георги свали ръката си, излезе от стаят и затвори вратата с трясък.
- Какво стана? - Попита Цветан съпругата си.
- Нищо - отговори тя. - нали го знаеш. Ще му мине.
Елена продължи да чисти, а мъжът й легна на диванчето и се зачете в стар, непрочетен вестник.
Георги излезе нервен от дома си и вървеше към любимия си парк. Не усещаше палещите лъчи на слънцето. В гърдите му тупаше пулса на злобата и омразата. Той изпитваше гняв и не търсеше причина, заради която злобееше. Беше минало обед, но младият мъж не усещаше глад, нито умора. Вървеше бързо. Не поздравяваше познатите, които срещаше по пътя си. Влезе в парка. Разхождаше се по красивите алеи. Седна на една пейка, постоя няколко минути и стана. Не го свърташе на едно място. Тялото му трепереше. Пот обливаше лицето му. Георги излезе от парка и тръгна към гробищния парк. С всяка крачка която извървяваше, сякаш падаше по килограм от тежестта в гърлото му. Тъгата отстъпваше място на усмивката и лицето му изглеждаше вече спокойно. Той знаеше, че сестра му Антония го чакаше там, във вечния си дом. Там, под красивите цветя, тя беше просто заспала и го чакаше да иде, да си поговорят. Тя нямаше да му отговори нищо, но щеше да го изслуша. Пътят до гробището беше дълъг и Георги потънал в спомени вървеше и се усмихваше. Спомни си как един път се бяха скрили в парка и легнали на полянката си говореха и не бяха усетили, че бе минало полунощ. Тогава родителите им се бяха притеснили и ги търсеха по тъмните улици. Георги си спомни и как Антония беше поела вината за счупения от него прозорец в хола, докато играеха мач в голямата стая. Тогава баща им беше зашлевил плесница на невинното момиче. Спомни си и как сестра му го държеше за ръка, когато голямата му любов Петя беше заминала в големия град и го бе изоставила. Как бършеше сълзите му и го успокояваше. 
Георги влезе в гробищния парк и тръгна по алеята, която водеше към парцела, в който почиваше Антония. Листата на дърветата го посрещаха с тихо шумолене. В гърдите му се беше настанило спокойствието. Той усещаше опората, която му бе давала сестра му. Вървеше бавно. Поемаше си дълбоко въздух и издишаше с въздишка от стари, но красиви спомени.Стигна до гроба на Антония. Паметника закриваше цветята и бордюрите не се виждаха. Георги спря. Чу женски глас. Заслуша се. Беше майка му. Елена беше седнала на циментения перваз и говореше. Говореше и плачеше:
- Тони. мамо. Тоненце, Добре сме, дъще. Татко ти се съсипва. Нали е пенсионер, но работи. Брат ти все няма пари и му помагаме. Знаеш ли какъв е станал? Нервен. Все недоволен. Аз ставам рано, за да му е чистичко, уютно. Да му приготвя закуска. Да е изпран и изгладен, да е като хората. А той все вика насреща ми. Днес дори ми посегна. Ако не беше влязъл баща ти, не знам какво щеше да стане. Аз не искам да те натъжавам, Тони, но много ми стана тежко, а ти си лъчезарно момиче, затова идвам при теб, мамо. Не те оставям да си починеш дори тук. Прости ми дъще! Днес не съм яла нищичко. Татко ти утре, в понеделник ще вземе заплата и ще напазаруваме и опържих последните филийки да има за Георги. Много ми е тежко, мамо. Много. Я виж, колко са красиви цветята, нали?
Георги стоеше зад гроба. Краката му трепереха. Искаше да отиде при майка си, но нямаше сили. Той беше чул всяка една дума, която възрастната жена споделяше на дъщеря си. Погледна ръката си, с която бе посегнал на Елена. Тръсна я с всичка сила към земята, сякаш искаше да се освободи от нея, но тя остана там където си беше. Обърна се и тръгна към изхода на гробищния парк. Забързаните му крачки се бяха превърнали в бяг. Той бягаше от срама, който изпитваше. Изпита нужда да запали свещичка в църквата. Георги бягаше, не виждаше по пътя си никой и нищо. Стигна до храма, прекръсти се и влезе в него. Купи си свещичка и се приближи до една от иконите. Прекръсти се и тихо каза:
- Господи, прости ми! Защо съм такъв? Не искам да нараня никой, а всички у дома ме дразнят. Тъжно ми е. Прости ми, Господи! Чух, как майка каза днес на покойната ми сестричка, че днес не е яла. И то за да има за мен. Срам ме е, Господи! И татко блъска, а аз не виждам тези неща и с постъпките си ги наранявам.
Георги запали свещичката от огъня на молитвите на другите хора и я сложи в пясъка на малка тавичка пред него. Усети ръка на рамото си и се обърна. Срещна кротките очи на отец Иван. Свещеникът тихо каза:
- Чух те. Това, че палиш свещ няма да ти стигне за да ти олекне. Искаш прошка от Господ, но първо трябва да ти простят хората, които страдат заради теб и които си натъжил. Горд си, не искаш да се молиш на майка и баща. Приел си ги като хора, които трябва и са длъжни да ти помагат. Добре е, че си го осъзнал и се срамуваш от себе си. Тъгата на майката е много по-силна от твоя егоизъм. Трябва да се пречупиш и да уважаваш хората, които са те създали и те обичат. Аз познавам Елена и когато ходи на гробищата да си споделя мъката, тя винаги след това идва тук, в храма. Изчакай я малко. Ако нямаш сили да говориш, аз ще бъда с теб. Ще съм ти опора.
Георги гледаше свещеника в очите. Усещаше силата на благите му думи, макар и в тях да имаше укор. Вратата на храма се отвори. Двамата мъже се обърнаха и видяха как Елена влезе в малката църква. Тя се прекръсти. Носеше си свещички и се запъти към иконата. Отначало не видя нито свещеника, нито сина си. Светлината не достигаше и не трудно се виждаше надалеч. Свещеникът кимна с глава на Георги и се запъти към стаичката си. Елена се стресна. Тя не очакваше да срещне сина си в църквата. Отдръпна се инстинктивно, сякаш все още виждаше вдигнатата му ръка над главата си. Георги хвана за ръце майка си и я поведе към една от пейките в храма. Седнаха на нея. Младият мъж се разплака. Допря главата си до рамото на своята майка. Не можеше да каже нищо. Сълзите разтапяха буцата, която беше заседнала в гърлото му. 
- Мамо! - каза тихо той. - ще ми простиш ли?
Елена не отговори. Тя мълчеше и не можеше да повярва, че отново бе чула думичката "мамо".
- Мамо! - повтори Георги. - Прости ми, мамо! Всичко ми прости, моля те! Не съм лош човек.
Възрастната жена мълчеше. Една сълза се стичаше по лицето й. Сълзичка, която бе измината целия път от очите до сърцето. От хората, с които се сблъскваше до душата й. 
- Аз ти прощавам, Георги! - каза Елена. - дано да ти прости и Господ.
Сълзата на майката се срещна със своята сестра, сълзичката на сина й.
Сълзите на прощаващия и на този, който моли за прошка вървяха по различни пътеки на живота и търсеха пътя. по който щяха да вървят заедно.
Майка и син и излязоха прегърнати от църквата, а свещеникът се прекръсти и запали свещ. Дълго гледа кроткото пламъче. Спокойно и вдъхващо вяра и надежда. Вярата на Георги в добротата и майчината обич и надеждата на Елена, че синът й носи в сърцето си уважение и любов към родителите си и към хората.

Явор Перфанов
15.08.2018
Г. Оряховица