Сълзите на Апостола

 Тази сутрин се събудих рано. Часът показваше още осем. Не изпитвах никаква нужда да се върна в леглото, затова си го оправих и си направих едно кафе. Изпих го набързо, но нещо не ме свърташе вътре. По тази причина реших да взема да ида до центъра на селото – там имаше заведение и все ще има с кого да изпия по бира. Приготвих се и излязох. Първо проверих малката градинка пред къщата ми, да не би да има нужда от нещо там и щом се убедих, че всичко е наред, окончателно тръгнах.

 Слънцето се бе събудило и въпреки че бе още сутрин, напичаше много силно. Заедно с него се беше събудило и цялото село. Докато вървях нагоре по пътя покрай мен минаха доста хора – всеки по работа, някои изкарваха добитъка на водопой и т.н.

 Почти стигнах площада, когато видях към мен да се задава мъж – това бе Кемал - ага. Няма какво да крия – селото ни е в Южните Родопи. Тук сме все помаци, малко турци и двама-трима българи, които дойдоха преди няколко години. Та, Кемал – ага бе турчин, петдесет и нещо годишен, учител в нашето начално училище. Умен и образован човек, мил, почтен и много разговорлив. Зарадвах се, че го срещам. С него доста често се спирахме по средата на пътя и си говорихме за какво ли не.

 Когато наближи до мен, аз вдигнах ръка да го поздравя:

- Здравей, Кем...

 Ала не довърших. Мина покрай мен като покрай пътен знак. Дори не ме погледна, но аз видях лицето му. Бе бледо, сякаш нямаше и капка кръв там и в същото време изглеждаше с десет години по старо. Нещо трябва да е станало, за да изглежда така съсипан този иначе весел човек.

 Продължих, мислейки, че горе ще разбера нещо по въпроса. Така и стана, когато се спрях да поговоря малко с братовчед ми Ивайло. Поздравихме се, побъбрихме малко и аз го попитах за Агата.

- Е, ти не знаеш ли? – учуди се той.

- Какво трябва да знам? – озадачено рекох аз.

 Братовчед ми ме изгледа и се приближи до мен.

- Синът му – зашепна – нали го знаеш? Фатих.

 Аз поклатих положително глава.

- Та, той нали живее в София?

- Да.

- Умрял е вчера.

- Какво?! – опулих се аз – Как така?

- Ами, той нали е строител. Преди шест месеца останал без работа. Жена му също не работи, а имат три деца. Едвам свързваха двата края. Баща им тук също има много дългове и няма как да им помага. Та, от отчаяние Фатих преди две седмици се е самозапалил. До вчера лекарите се борили за живота му, но издъхнал от много си изгаряния. Кемал - ага сигурно отива да прибере тялото му.

 Да си призная, направо застинах от тази новина. Ивайло ме остави и си отиде по работата, а аз доста време така стоях и не мърдах. После се посъвзех малко и продължих, но от ума не ми излезе казаното от него. Та Фатих бе едва на тридесет и пет години, а е оставил вече сирачета и вдовица. Тази новина със сигурност ми развали целия ден.

 Площадът ни не е голям, но е хубав. Има доста насадени дървета около него, но най-много го краси паметникът на Васил Левски по средата. Бюстът му стоеше там от двадесет години и гледаше да няма нещо нередно в селото. Само дето носът му бе счупен – някакви гаменчета си нямали друга работа и една вечер му го отчупили с някакъв чук. Така си стои от години, но всява все същото величие и сила.

 Аз се запътих точно натам, защото под него стоеше бай Панайот. Той бе осемдесетгодишен старец – бивш военен, участвал във Втората Световна Война. Там получил рана в десния крак и се наложила ампутацията му. Сега стоеше седнал на земята, облечен в мръсни дрипи и просеше за пари. Пенсията му не стигаше за лекарства, камо ли за храна. Именно затова търсеше помощ. Тук прекарваше целия си ден, защото малката му къща бе на път да се срути. Той нямаше средства да я поддържа, а пък синът му, хаймана, се запиля някъде из чужбина и дори не пита за него.

 Та и тази сутрин горкият старец стоеше тук, под паметника на Апостола, и очакваше някой да му даде. Аз отидох при него и му дадох два лева.

- Бог да те поживи, Живко! – жизнерадостно ми благодари той.

- Как си, бай Панайоте? Намериха ли вандалите, дето вчера са ти откраднали парите от милостиня?

-Абе, как да съм? Карам я някак си, а за крадците – няма и следа.

- Съжалявам за това.

- Нейсе – рече ми спокойно старецът – Халал да им е. Само здраве да има.

- Завиждам ти, бай Панайоте, завиждам ти. Дори, когато си в такова окаяно състояние, все гледаш оптимистично на нещата.

- Ако не го правя, трябва да полудея, момчето ми.

 При това аз се усмихнах и го потупах по рамото.

- Аз ще ида сега до магазина и ще ти донеса един хляб.

- Не, не е нужно. Вече ми даде – възпротиви се бай Панайот.

- Няма значение. Не е голяма работа.

 Той не ми отговори, но една усмивка озари лицето му – усмивка от щастие и благодарност. Това бе достатъчен отговор.

 Когато се изправих да тръгвам, нещо ми капна в лицето. Първоначално помислих, че е птичка, но щом пипнах с пръст и го погледнах, беше вода. Учуден, аз погледнах към небето. Нямаше почти никакви облаци. Изключено бе да почне да вали. Внезапно нещо ми блесна в очите. Блясъкът идваше от бузата на Левски. Загледах се малко по внимателно и видях капка вода, подобна на сълза да се стича от лявото му око. Останах много изненадан.

 Какво значеше това? Нима паметникът плачеше? Абсурд! Това не бе възможно. Може би просто от небето е паднала някоя капка от някой облак. Това би трябвало да е най-разумното обяснение.

 Стоях така няколко минути и гледах към лицето на Апостола. Втора „сълза” не се появи, но първата си стоеше и не беше привидение. Стоях и гледах, стоях и гледах, докато накрай се опитах да се залъжа, че наистина е някаква заблудена капка от небето и просто отидох до магазина.

 Отказах се да ходя в заведението. Купих един хляб, върнах се и го дадох на бай Панайот, който жарко ми благодари. После си отидох.

 Мисълта за видяното не ме остави и не ми излизаше от ума. Как се бе появила тази... капка  по лицето на Левски? И добре, нека е по лицето му, но как бе капнала точно от окото му? Това бяха твърде много случайности.

 Когато се прибрах, си направих още едно кафе и пуснах телевизора. Нацелих сутрешните новини, по които предаваха за протестите в София.

- Значи народът все още не се е усмирил, а? – въздъхнах аз – Как ли би реагирал Апостола, ако види за какво е умрял?

 Отпих си от кафето и погледнах през прозореца навън.

- Даа, май наистина това не е дъждовна капка, а?