Дъждът вали. Усещам миризмата на тютюна. Всичко е притихнало, мога да почувствам всяка капка, която пада по мокрия асфалт. Не обичам да вали. Сякаш нещо тъмно и черно раздира тялото ми отвътре. Поглеждам небето. Изглежда бяло и празно. Всичко около мен е толкова тъмно и носталгично. Напомня ми на онова време през лятото, когато непрекъснато вали. Върбата е толкова красива и нежна на целия този фон от мрак и безнадеждност. Чувствам се странно. Като че ли цялото ми тяло е приковано към земята и не мога да мръдна. Не спирам да ходя. Дъждът капе по лицето ми. Въпреки че съм облечен добре, студът пронизва тялото ми като леден бръснач. Сълзите започват да текат по лицето ми, не знам защо плача. Може би е от времето или от онези изминали изпълнени с болка и тъга дни, които никой човек не може да върне назад. Искам просто земята под краката ми да се разцепи и да ме погълне като бездънна и черна пропаст, от която да не мога да излезна.