Отново бях там. В приказния свят на сънищата си. Почти всяка нощ сънувах един и същи сън. Това започна преди около два месеца и вече всяка вечер, когато си лягам, нямам търпение да заспя, защото знам, че той отново ще ме чака там и само в четвъртък във Венеция.

Намирах се на приказна поляна. Слънцето се усмихваше приветливо т небесното си царство. Лек ветрец рошеше косите ми. Бях коленичила върху мека туфа трева, а на коленете ми доверчиво сгушило се в мен, лежеше малко, бяло зайче. Птици пееха чудни песни и подскачаха от клон на клон, увлечени във весела игра.

Колкото и пъти да сънувам този сън, не вярвам някога да ми омръзне. Тук всичко винаги тъне в спокойствие и се чувствам толкова далеч от мрачния свят, в който живея. Тук мечтите винаги се сбъдват.

И ето, че отново зайчето в ръцете ми се размърда и вълнение изпълни цялото ми същество. Той беше тук. Зайчето повдигна уши и се заслуша, а след това се измъкна от ръцете ми и заподскача към пътеката, която току що се беше появила от нищото. Пътеката, която свързваше два съня в един. Пътека, свързваща две души.

Изправих се и спокойно последвах зайчето, но всъщност ми се искаше да тичам и за пея от щастие, че отново ще го видя. Когато преминах пътеката се озовах на друга поляна, изпъстрена с диви цветя, а в средата ù имаше току-що разцъфнала череша. Под нея стоеше той, с гръб към мен, загледан някъде в далечината. И въпреки че виждах тази картина почти всяка нощ, дъхът ми отново секна пред магическата ù красота.

Зайчето стигна до краката му и той се обърна да го погледне, а след това се наведе, вдигна го до гърдите си и започна да го гали, а на лицето му се появи нежна усмивка. Той вдигна очи и когато ме видя, усмивката му се разшири. Пусна зайчето на земята и тръгна към мен. Единственото, което можех да направя в този момент, е да го гледам как се приближава. Беше ме страх, че ако мръдна, всичко ще изчезне.

След един кратък миг, той вече беше срещу мен, само на една крачка разстояние. Протегна ръка към мен и докосна лицето ми, а след това, без да откъсва очите си от моите, се наведе и ме целуна. Всичко беше истинско и той нямаше да изчезне, ако мръдна. Ръцете ми се обвиха около врата му и аз се притиснах в него. Не исках да изчезне. Не исках никога отново да ме пуска.

Оттук нататък винаги си говорехме, винаги за различни неща. Никога не го попитах за името му, в съня си никога не изпитвах нужда да го зная, защото имах чувството, че познавам всяка частица от него. Преди края на съня той винаги ме целуваше отново и след това изчезваше, а всичко наоколо потъмняваше, сякаш някой беше изтръгнал слънцето от небето му. После се събуждах.

Всеки четвъртък обаче, когато прекосях пътеката между сънищата ни, вместо на поляната с черешата, се озовавах във Венеция. Винаги започвахме разходките си от едно и също място и винаги в края на съня се озовавахме пак там. После той отново ме целуваше и аз се събуждах. Не обичах да се събуждам. Искаше ми се да мога да прекарам вечността с него в съня. Но напоследък разочарованието от събуждането не е толкова силно, защото скоро заминавам за Венеция и най-накрая ще разбера как изглежда градът в действителност. Много се радвам, че като малка се записах да уча италиански.

Дните до заминаването прелитаха бързо покрай мен и вълнение изпълваше цялото ми същество.

Пристигнах във Венеция в сряда вечерта. Пътуването беше дълго и изморително, но въпреки умората си, по пътя към хотела главата ми се въртеше на всички страни. Беше невероятно красиво с всичките си канали и мостчета, но да си призная честно, обръщах повече внимание на хората около мен, отколкото на забележителностите. Въпреки че знаех, че е почти невъзможно той действително да съществува, очите ми продължаваха да го търсят във всяко лице, което подминавах.

Когато стигнах в хотела, преди да си легна, описах на рецепцията мястото от съня ми и изненадващо за мен такова място изглежда съществуваше и вече знаех как да стигна до него.

Тази нощ той не се появи в съня ми, но всичките ми други сънища бяха изпълнени с вълнение. Вълнение, за което знаех, че освен мое, е и негово.

На сутринта се облякох много внимателно. Исках да съм красива. После се отправих към мястото от съня ми. То представляваше просто още едно от безбройните мостчета във Венеция, но успях да го разпозная заради околните сгради. Застанах в средата му и се подпрях на парапета, загледана в канала и преминаващите по него гондоли. Това място някак си ме изпълваше със спокойствие и сигурност.

- Ти дойде. – Прозвуча гласът му зад мен. Говореше на италиански и това придаваше на гласа му някаква топла нотка. Обърнах се толкова бързо, че залитнах и за малко щях да падна, ако той не ме беше хванал. Повдигнах главата си, за да погледна в очите му. Точно срещу мен, с ръце, които ме държаха така, сякаш ще изчезна и със странен, невярващ поглед, стоеше той – моят висок и красив непознат.

- Не можах да устоя на призива ти. – Отговорих аз, при което той се усмихна и ме целуна. Беше дълга целувка, изпълнена със страха му да не изчезна и облекчението му, че съм реална. А аз бях невероятно щастлива, защото отново бях тук – в моя приказен свят на сънищата и нямаше нужда да го напускам никога повече.

Деяна Шейкарова