Лунната светлина галеше кожата. Лекият полъх на вятъра си играеше с косата й, а единственият шум, който нарушаваше спокойствието на гората, беше от падащата вода.

            Тя постави на земята лъка, стрелите и с плавно движение съблече дрехата си. Когато водата я докосна, тя изтръпна. Тялото й, плувнало в пот от горещината, се разхлади, а след като се потопи цялата, за миг й се стори, че се е пренесла в друг свят. Затвори очи и се заслуша в тишината която обгръщаше всичко наоколо. Оттласна се от дъното. Показа над водната повърхност, косата й се разпиля и  заблестя като, че ли беше покрита с диаманти. Сините й очи се впериха в шепнещия лес. Тя чуваше - листата на дърветата нашепваха за опасност. Извърна рязко глава и се загледа. Острите й ушички потрепнаха при едва доловимия шум на стъпки. Тази смрад… не можеше да е нищо друго освен трол.

            След секунда той се появи измежду дърветата. Когато я видя, се втурна напред, вдигнал брадвата си във въздуха. Тя изскочи на брега. Сърцето й препускаше по-бързо от галопиращ еднорог. Вдигна лъкът си и една от стрелите й полетя право към целта. Дърветата се отдръпнаха и оставиха пътя безпрепятствен. Стрелата се заби между очите му, а Смъртта се появи, за да вземе душата му. Глухият тропот беше последното, което остана от него. Кръвта се стичаше по земята, сякаш като утеха за нея.

            За миг само единственото нещо, което чуваше беше собственото си сърце. То биеше ускорено и някак щастливо от гледката. Като че ли цялата гора се успокои. Но не за дълго. Измежду дърветата се показаха още сенки. Бяха двадесет, може би тридесет. Как не ги беше забелязала по рано? Цялата й кожа настръхна при вида им. Огънят в очите им вся страх в сърцето й.

            Ами сега?

            Светлината отстъпи бавно  място на мрака. Вятърът спря, сякаш избягал от ужас. Водата приглуши ромола си. Дори дърветата замлъкнаха.

            Двама, може би трима от тях, се приближиха. Не можеше да разбере - беше прекалено тъмно.

            Лунен лъч пробягна по острието на брадвата, която се устреми към нея. Луната се беше показала сякаш само, за да види края на цялото представление. Нямаше болка, само мака топлина спускаща се по нея.

           Беше тъмно. Кръглата луна грееше високо в небето, а лъчите й се промъкваха крадешком в стаята на Есмералда. Сърцето й биеше учестено. Тялото блестеше мокро от пот. Очите – сини като водата на езерото, в което до преди миг се намираше, пробягаха по стените и предметите около нея. Нима беше само сън?

                                                                                   ~*~