Сън

Сънувах те.. знаеш ли... А аз не сънувам. Поне не помня. Много от отдавна не помня. Дали, защото всички защити ми се включиха и ме пазят.. От какво ли... Приличам на усещане за пролетна, вишнева пъпка, замръзнала преди да разцъфти... Сънувах те.. Бяхме в една стая. Аз, ти и той. Имаше едно двойно легло и тесен диван. Той легна на дивана, а аз легнах до теб... да, против всяка възможна логика..
Бяхме лице срещу лице. А лицата ни толкова близо едно до друго, че усещахме дъха си.. Дишането си.. което гъделичкаше по кожата на другия.. като крилца на пеперуди... Стояхме така много дълго, знаеш ли... Много дълго.. а това което се образуваше между твоето и моето лице беше толкова красиво.. и силно. Една тяга в стомаха.. хем болезнена от напрежение, хем мамеща.. заради пулса, който учестяваше ритъма на сърцата ни, не на слабините... Една голяма и силна любов, изгубена във времето.. осакатила душите ни почти до основи,
но винаги присъствала, без да присъства. А после размита в безприсъствието си.

Ръцете ни бяха протегнати над главите ни.. Не помня ти ли  хвана ръката ми.. но помня как пръстите ни се преплетоха... по толкова естествен начин.. Само за миг се учудих, че никой нямаше нищо против и как и кое стопи преградите между нас.. Без разговори. Без обяснения. Без аналитични разбори.. без мерене на вина и прошки...  А после ръцете ни просто спряха така. Както все едно са се търсили от сто години и най-после са се намерили.. Точното време най-после беше дошло. Миг преди да изсъхнат завинаги напуканите ни души... Миг преди да се разпадне земята... Миг преди да се предадем на невярата, че никога няма да бъдем заедно... Миг преди доброволно да се погребем в отчаянието си. Чувството от преплетените ни ръце не бих заменила за нищо в този свят.. Всички години изпълнени с дъждове, студ и тягостна тъга.. моята чиста предишна версия и твоята като счупена, нащърбена бутилка.. голямото ми его и гордост, изпълненият ми с омраза от рани и страх от болка контрол.. твоята прословута нерешителност и страхове.. минаха през очите ми на лента и се изтриха.

Бяхме влезли в друго измерение. Там където не бяхме ние, не бяхме хора, не бяхме живели живота който живеехме, там където не бяхме се губили, там където нямаше его, страхове, мисли... Само душите ни. Само ти и аз и една голяма любов... Усещах дишането ти... Чувах дъха си... А ръцете ни бяха умиротворени една в друга. С преплетени пръсти, които искаха да вземат всичко, което цял живот им се е полагало и са жадували... Но не бяха си го взели. Лицата ни бяха толкова близо, толкова близо... Знаехме, че искаме да се целунем.. Знаехме. Аз знаех, че ти знаеш. И ти знаеше, че аз знам. Борехме се дълго със себе си и с всяко ,,не трябва,, ти приближи лицето си към моето... после го отдръпна.. Остана така... а вселената отброяваше секунда след секунда като при нокаут..

И точно когато силата на чувството преля в теб и беше на миг да усетя устните ти.. Точно, когато се възхитих на твоята решителност, на това как се предаде на чувствата.. как спря борбата в себе си.. Как порасна и стигна високото ми... Как поиска да изхвърлиш целият си багаж, за да мога и аз да изхвърля своя.. Как.. за първи път.. почувства.. какво е наистина да обичаш.. и колко беше ранен и уязвим от този факт.. как хем искаше да крещиш от щастие, хем да плачеш от дълбините си, как се прероди за миг.. и си спомни езика на приказките...

се събудих.  

Но аз не сънувам. Поне не помня. Не помня от отдавна.

Приличам на миг от разцъфнала, пролетна, вишнева пъпка.. преди да замръзне.