Заспивам. Тъмно е и само досадното тиктакане на часовника още ме свързва с този свят. Тик – так, тик – так, гласът му ме дърпа назад и стяга глезена ми като каторжническа метална топка. Стига ми, Мечо, стига ми тоя свят, наситих му се и пренаситих, сега е време да откриваме, кротувай под мишницата ми и само гледай как мелниците ще се превърнат в чудовища, а грозноватите циганки в порцеланови принцеси… Плюшената играчка ме гледа през сивите копчета и мълчи. Оранжевото й шалче сега изглежда като въже на самоубиец около врата й. Втриса ме!
Вече не чувам тиктакането. Там съм, далече, вятърни звънчета ромолят в ушите ми, слухът ми ги прегръща и приласкава. Леко ми е и свободно, дробовете ми се пълнят с кристален въздух, а образът ми върху ледените отломки е крив и размазан. „Хубава съм” – мисля си и отминавам, не е време за суета. Пухкави зайчета се сгушват на раменете ми, за да ме топлят и аз ги галя по влажните нослета… Сладурчета са ми.
- Хайде, Мечо, изоставаш, тромав си станал, лакомнико, спираме меда и започваме да тичаме, само да се събудим и ще видиш!
Вървя и само слушам… И ето там някъде в далечния край на нищото виждам два силуета. Красиви са, макар протегнали дланите си един към друг сякаш ще се сбият всеки момент. Приближавам се и застивам, леда влиза в мен и ме вкаменява, пронизва кръвоносните ми съдове и превръща кръвта ми в плазма. Познавам ги и двамата, жената висока и източена, късо подстригана, със големи зелени очи, точно като моите, крещи и плаче. Парата, която излиза от устата й се стеле на големи облаци пред лицето й и тя едва вижда другата фигура, но я мрази и с всяка дума обстрелва съществото й, а от дробовете й се къртят жилави храчки. Жената се уморява, студа я прегръща през хълбоците и я притиска в болезнена конвулсия. Сяда и започва да плаче. Сълзите се хлъзгат по бузите и на малки зелени отломки капят по вкочанените й ръце. Другата фигура стои безмълвна и по нищо не издава, че е жива. Очите са с цвета на леда и със същата чувствителност… Тя само обръща гръб и тръгва, ледовете се разчупват и му правят път, никой не смее да го спира. Малко дебело детенце се затичва и прегръща плачещата жена.
- Не бой се, мамо, аз ще оправя нещата…
Фъстъчето не знае че никой не може да оправи „нещата”, но му се иска да вярва, че всичко е наред и в малката му главица покълват зелени тучни поля… „Всичко е наред” мисля си и аз, гледайки кратката сцена. Детето ме вижда и прави плахи крачки към мен, познаваме и аз го познавам. Имаме съвсем еднакви бенки на бузите и ужасни пломбирани предни зъбчета. Иска от мен мечето, дето дядо ми донесе от Германия и аз безсилна му го давам.
- Здравей, Мечо. Ще помагаш ли на мама да мие чиниите вечер?!
Натъжавам се, една тежка, безмълвна тъга ме строполява и започва да гризе от мен като разярена вълчица, ударите на сърцето ми се превръщат в неделни камбани и ме пренасят в малката църква, пуста и окадена. Острата натрапчива миризма на тамян се разтваря в порите на кожата ми и восъчно калцира раните ми. Светлина. Силна и ослепителна засиява от купола и ме кара да замижа. Внезапно се сещам за фенерчето дето откраднах от куфара с инструменти на татко, жълто и приказно красиво. С него играех на полицай и залавях престъпните паячета под леглото си. После откъсвах крачетата им едно по едно и се учех да броя до осем. „Може би ако имахме стоножки, щях да съм по-добра по математика” – усмихвам се. Светлината започва да затихва и се превръща в цветна сянка. Виждам едра циганка с шарена фуста. Върви към мен и носи на гръдта си новородено русо, къдрокосо дете. То впива жадно устните си в гърдата й и свива бузки унесено в първия си рефлекс. От полата й започват да се очертават красиви фигури, планети и съзвездия, криволичещи по набраните й плохи. Приближи се и тихо прошепна в ухото ми:
- Аз съм Бог! Коленичи…
Строполих се на земята, лишена от сили за съпротива, бях изсмукана от допира й, не можех да повдигна дори ръка и нямах глас да я наругая… Отпуснах се във властта й. Исках да изгоня циганката от църквата и да я обвиня, че скверни името на Бога, но не можех, не можех дори да контролирам жизнените си функции и слюнката ми се проточи между отпуснатите ми устни. Последва гърч, а после пареща болка в слепоочието. „Ако ти си Бог, защо аз не съм ангел, аз вярвам в теб и безпрекословно те следвам в делата ти?!”. Гласът й заехтя в главата ми:
- Всички пиете от Божествената ми гръд след най-големия си грях – рождението!
Русокосото дете се завъртя и се впери в мен с невиждащите си бебешки очи. Бенката на лявата му буза се търколи пред очите ми за миг и изчезна.
Държах в ръцете си жълтото фенерче. По ръцете си още имах следи от парафинен мирис. Беше тъмно в тая ноемврийска нощ. Тъмно и студено. Сгушвах ръцете си една в друга, а после ги прибирах в джобовете на черно бялото си палто, за да ги стопля. Беше ме страх. Батериите на фенерчето отдавна бяха изхабени и нямаше нищо, което да ми подскаже, че вървя в правилната посока. Стръмно е, пътеката е трудна и камениста, в краката ми се оплитат клони, които като ръце ме дърпат за глезените надолу. Откривам в джоба си измачкана цигара и я паля. Сядам уморена и вкусвам никотиновата наслада. Устните ми са замръзнали и едва ги свивам, за да всмуча лепкавия дим. Като осъдена на смърт, чието последно желание е да изпуши цигара с оранжев филтър. „Това е то – мисля си, толкова струвало да живееш, една болка и една среща с Бога, на толкова ли е способен световния ред?!” Пуша и мисля и както казва Мечо Пух, в един момент само пуша…
Вече е четири сутринта, нима някой все още съществува в тази половина на Земята?! Пръстите ми са посинели и са станали безжизнени. Там, на тази пътека, през цепнатините на взора ми се прокрадва мъж. Той изглежда толкова топъл в огромното си пухкаво яке. Носи шапка и висока яка, студа не го докосва и Бог не шепти в ухото му… Този мъж носи огън под кожата си и превръща стъпките ми в цветя.
- Ръцете ти са ледени, искаш ли от моите ръкавици?!
Знаеш ли, продавачо на ръкавици, точно от това имам нужда. Ще взема онези розовите… харесват ли ти?
© Евгения Илиева All rights reserved.