Сън за продавача на ръкавици
Заспивам. Тъмно е и само досадното тиктакане на часовника още ме свързва с този свят. Тик – так, тик – так, гласът му ме дърпа назад и стяга глезена ми като каторжническа метална топка. Стига ми, Мечо, стига ми тоя свят, наситих му се и пренаситих, сега е време да откриваме, кротувай под мишницата ми и само гледай как мелниците ще се превърнат в чудовища, а грозноватите циганки в порцеланови принцеси… Плюшената играчка ме гледа през сивите копчета и мълчи. Оранжевото й шалче сега изглежда като въже на самоубиец около врата й. Втриса ме!
Вече не чувам тиктакането. Там съм, далече, вятърни звънчета ромолят в ушите ми, слухът ми ги прегръща и приласкава. Леко ми е и свободно, дробовете ми се пълнят с кристален въздух, а образът ми върху ледените отломки е крив и размазан. „Хубава съм” – мисля си и отминавам, не е време за суета. Пухкави зайчета се сгушват на раменете ми, за да ме топлят и аз ги галя по влажните нослета… Сладурчета са ми.
- Хайде, Мечо, изоставаш, тромав си станал, лакомнико, спираме меда и започваме да тичаме, само да се събудим и ще видиш!
Вървя и само слушам… И ето там някъде в далечния край на нищото виждам два силуета. Красиви са, макар протегнали дланите си един към друг сякаш ще се сбият всеки момент. Приближавам се и застивам, леда влиза в мен и ме вкаменява, пронизва кръвоносните ми съдове и превръща кръвта ми в плазма. Познавам ги и двамата, жената висока и източена, късо подстригана, със големи зелени очи, точно като моите, крещи и плаче. Парата, която излиза от устата й се стеле на големи облаци пред лицето й и тя едва вижда другата фигура, но я мрази и с всяка дума обстрелва съществото й, а от дробовете й се къртят жилави храчки. Жената се уморява, студа я прегръща през хълбоците и я притиска в болезнена конвулсия. Сяда и започва да плаче. Сълзите се хлъзгат по бузите и на малки зелени отломки капят по вкочанените й ръце. Другата фигура стои безмълвна и по нищо не издава, че е жива. Очите са с цвета на леда и със същата чувствителност… Тя само обръща гръб и тръгва, ледовете се разчупват и му правят път, никой не смее да го спира. Малко дебело детенце се затичва и прегръща плачещата жена.
- Не бой се, мамо, аз ще оправя нещата…
Фъстъчето не знае че никой не може да оправи „нещата”, но му се иска да вярва, че всичко е наред и в малката му главица покълват зелени тучни поля… „Всичко е наред” мисля си и аз, гледайки кратката сцена. Детето ме вижда и прави плахи крачки към мен, познаваме и аз го познавам. Имаме съвсем еднакви бенки на бузите и ужасни пломбирани предни зъбчета. Иска от мен мечето, дето дядо ми донесе от Германия и аз безсилна му го давам.
- Здравей, Мечо. Ще помагаш ли на мама да мие чиниите вечер?!
Натъжавам се, една тежка, безмълвна тъга ме строполява и започва да гризе от мен като разярена вълчица, ударите на сърцето ми се превръщат в неделни камбани и ме пренасят в малката църква, пуста и окадена. Острата натрапчива миризма на тамян се разтваря в порите на кожата ми и восъчно калцира раните ми. Светлина. Силна и ослепителна засиява от купола и ме кара да замижа. Внезапно се сещам за фенерчето дето откраднах от куфара с инструменти на татко, жълто и приказно красиво. С него играех на полицай и залавях престъпните паячета под леглото си. После откъсвах крачетата им едно по едно и се учех да броя до осем. „Може би ако имахме стоножки, щях да съм по-добра по математика” – усмихвам се. Светлината започва да затихва и се превръща в цветна сянка. Виждам едра циганка с шарена фуста. Върви към мен и носи на гръдта си новородено русо, къдрокосо дете. То впива жадно устните си в гърдата й и свива бузки унесено в първия си рефлекс. От полата й започват да се очертават красиви фигури, планети и съзвездия, криволичещи по набраните й плохи. Приближи се и тихо прошепна в ухото ми:
- Аз съм Бог! Коленичи…
Строполих се на земята, лишена от сили за съпротива, бях изсмукана от допира й, не можех да повдигна дори ръка и нямах глас да я наругая… Отпуснах се във властта й. Исках да изгоня циганката от църквата и да я обвиня, че скверни името на Бога, но не можех, не можех дори да контролирам жизнените си функции и слюнката ми се проточи между отпуснатите ми устни. Последва гърч, а после пареща болка в слепоочието. „Ако ти си Бог, защо аз не съм ангел, аз вярвам в теб и безпрекословно те следвам в делата ти?!”. Гласът й заехтя в главата ми:
- Всички пиете от Божествената ми гръд след най-големия си грях – рождението!
Русокосото дете се завъртя и се впери в мен с невиждащите си бебешки очи. Бенката на лявата му буза се търколи пред очите ми за миг и изчезна.
Държах в ръцете си жълтото фенерче. По ръцете си още имах следи от парафинен мирис. Беше тъмно в тая ноемврийска нощ. Тъмно и студено. Сгушвах ръцете си една в друга, а после ги прибирах в джобовете на черно бялото си палто, за да ги стопля. Беше ме страх. Батериите на фенерчето отдавна бяха изхабени и нямаше нищо, което да ми подскаже, че вървя в правилната посока. Стръмно е, пътеката е трудна и камениста, в краката ми се оплитат клони, които като ръце ме дърпат за глезените надолу. Откривам в джоба си измачкана цигара и я паля. Сядам уморена и вкусвам никотиновата наслада. Устните ми са замръзнали и едва ги свивам, за да всмуча лепкавия дим. Като осъдена на смърт, чието последно желание е да изпуши цигара с оранжев филтър. „Това е то – мисля си, толкова струвало да живееш, една болка и една среща с Бога, на толкова ли е способен световния ред?!” Пуша и мисля и както казва Мечо Пух, в един момент само пуша…
Вече е четири сутринта, нима някой все още съществува в тази половина на Земята?! Пръстите ми са посинели и са станали безжизнени. Там, на тази пътека, през цепнатините на взора ми се прокрадва мъж. Той изглежда толкова топъл в огромното си пухкаво яке. Носи шапка и висока яка, студа не го докосва и Бог не шепти в ухото му… Този мъж носи огън под кожата си и превръща стъпките ми в цветя.
- Ръцете ти са ледени, искаш ли от моите ръкавици?!
Знаеш ли, продавачо на ръкавици, точно от това имам нужда. Ще взема онези розовите… харесват ли ти?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Илиева Всички права запазени
