Ехо цяла седмица чакаше този дъжд, защото остана съвсем без никакви цветове, а бе започнала да тъче нова постеля и щом първите капки се откъснаха от пътуващите днес на север меки, светлосиви облаци, нарами цветоуловителя и забърза към реката.

         Стигна до големия водопад точно навреме - лъчите на лятното слънце пронизваха на места облаците, докосвайки със светлината си милионите дъждовни капчици, преминаваха през тях и пречупени, продължаваха с нашарени отражения.  

         Сякаш чакала идването ѝ, от неуморно изливащия се в езерото водопад, се издигна дъга, извивайки свода си над цялата долина. Беше с хувави, плътни и ярки багри, посмекчили сивото на облаците.

         Ехо се порадва на красивия миг, който щеше да запази в спомените си:

         Косите на водопада се разкрасиха от цветовете на дъждеца, много от капчиците му се търкалях по листата на дърветата и блестяха разноцветни по тях. От арката на дъгата в небето, тънки облачни нишки бавно се разплитиха към стръковете от жадно пиещото багрите им ръжено поле.

         Някой, там горе, вае красота с пръстите си – каза си Ехо и започна да събира нужните ѝ цветове.

         Когато поднови запасите си, краткотрайният летен дъжд спря. Ехо се върна у дома и продължи започнатата постеля. Докато извеждаше тънки като косъм ивици от пъстротата и ги сплиташе в красиви фигури върху основата от скроена вече топлина, тя си затананика веселата мелодия от любима нейна песен.

         Ръцете ѝ сръчно прераждаха различните тонове от дъгата, също и звънът на дъждеца, падащ върху езерото под водопада, съшиваше ги с полъха в летния простор върху тази мека постеля на която някой щеше да заспива с усещането, че лети в небето като самият южен вятър, поел на път към севера.

         *****

         Когато отиде на пазара, Ехо разпъна сенника си на обичайното място. С повечето продавачи се познаваха, но винаги имаше и нови лица, като съседът ѝ по място днес, когото виждаше за първи път.

         Погледна табелката, висяща от сенника му, и прочете:

         „Продавач на сънища”

         Такъв още не бе срещала и се приближи към него.

         - Нима и от сънища имат нужда хората? – рече на станалият да я поздрави продавач.

         - Понякога – отвърна с умивка той. – Но тези, които продавам аз, не са просто хубав сън, а всъщност са една друга реалност.

         - Но все пак са сън – настоя Ехо, кимвайки към табелката.

         - Ами ако приемем, че самата ни реалност е като сън? – загдъчно каза търговеца и само за миг, по-кратък от премигване, се обви в мантията на космоса и рояци звезди по нея затанцуваха.

         Ефектно – призна пред себе си Ехо, харесваше космоса и това, че мислите ѝ можеха да се носят в него неограничени от крайща, в които да се опрат - но подобни илюзорни трикове можеха да се видят на не един пазар.

         - Но ние добре знаем, че не е реалност.

         Тя изчака видението за космосът да изчезне напълно.

         - В моите сънища, ще си мислите, че е – там всичко е съвсем истинско – обеща ѝ продавача, махна с ръка в широк полукръг: – Няма ги да различите от това...

         Ехо не отговори, защото под навеса ѝ вече имаше клиент, който разглеждаше постелите и след краткия оглед, решително избра онази, която бе направила цветя от морска пяна, рабити коралови листа и стъбла от крайбрежен пясък.

         След малко се върна при непознатия и продължи разговора си с него:

         - Сънувам всяка нощ, често са приказни неща, понякога и съвсем обикновени, но винаги знам, че са просто сън когато се събуждам. Ако си купя грамче от вашия сън, каква ще е разликата?

         - Тази, че няма да мислите, че е сън, както вече казах, а ще го изживеете като истинска реалност.

         - И като се събудя?

         Продавача погледна някъде над покривите на околните сгради край пазарното площадче. Порови с очи из синевата над тях, намери нещо в нея, слезе и отговори:

         - Ако сънят все някога свърши, което може и да не случи, ще бъде като спомен.

         - Тоест, спомена ми няма да изветрее като сън, а ще остане усещането от съвсем истинско преживяване?

         - Точно така - всеки сън обикновено избледнява за секунди или минути, най-много час-два можем да го задържим, а след това, колкото и да се опитваме, не можем да върнем вкусът му. Аз предлагам да сънувате една реалност, напълно лична и неповторима, без никакви бързо отшумяващи илюзии, че може би се е случило, защото то ще се случи наистина за вас – обясни продавача на сънища и обещаващо се усмихна.

         Ехо се замисли, стана ѝ интересно - защо да не опита, обичаше да сънува и може би наистина ще е нещо ново и различно.

         - Ето, вземете – сякаш отгатна мислите ѝ продавача. Той отвори кутията пред себе си, щипна нещо от нея, загърна го в мека хартия, направи го на вързопче, което украси с малка лентичка и го подаде на Ехо. – Опитайте тази нощ. Ако ви хареса ще го заплатите следващия път.

         Тя пое пакетчето, в което не разбра дали им няколко зрънца от сън или шепа приспивателен прах, благодари и обеща да провери още тази нощ какво е да сънуваш реалност.

         По обед, търговеца прибра сенника си и сърдечно се сбогува с Ехо. Сподели, че ще бъде още няколко дни тук и ще се радва да се срещант отново и се надява сънят му да се хареса на Ехо.

         Знаеше, че тя ще го сънува.

         *****

         Ехо съществуваше като светлината, съставяща всичко в рамките на живота из целият космос. Дори и мрака, защото той е пак беше тя, но обърнала лицето си наопаки и попаднала в сянка за гледащите я от множеството светове през които преминаваше.

         Помнеше, че се е родила от първата искра на Сътворението, а самото то се е появило след взрив на угасваща стара светлина и сега се носеше в необятността на вселената като шепота от ехото на първият му крясък:

         И се нарече Ехо, защото беше отгласа на миналото, беше настоящето, беше и бъдещето - свързана с началото и края на всичко между тях - рееше се из времето с лекотата на мисъл, отскачаща до този или друг момент в мига на пожелаването му:

         Можеше да бъде раждаща се звезда в някоя току що завъртяла спиралите си галактика.

         Можеше да бъде и залезът, потъващ в океана на обезлюдена от хилядолетия планета и не събираше вече цветове, защото съдържаше всичките в себе си и ги излъчваше по свой избор в небесата ѝ.

         Когато пожелаеше ставаше мекия пурпур на угасването, когато поискаше се превръщаше в синевата на изгрева

         Понякога караше водите на езерата да бъдат кристални от дъха на зимата, друг път да бъдат потъмнели от есенна тъга.

         Но най-много обичаше когато завали, да подгъне единия край на облаците и да докосва всяка капка от дъжда, насищайки я със своите багри – тогава светлината на Ехо създаваше невероятно красиви сводове на дъги, оцветяващи изливащите се води на водопадите, превръщайки ги в цветопади от мислите на личната ѝ светлина.

         Когато се уморяваше, спираше за почивка и идваше нощта. Присядаше край някой неугаснал кратер за да се постопли и с усмивка си спомняше за създаваната дневна красота. Оставяше спомените си да се носят из небето и да разпалват звездите с играта на космичния вятър, който неизменно я следваше докато летеше.

         Ехо си обещаваше на следващия ден да направи още по-красиви цветовете на дъгата и заспивайки, знаеше че сънят ѝ ще я върне отново в тази необятност, която съществуващите в сънищата ѝ наричаха също и безкрайност...