Сърце
Сърце
Още от деня на своето раждане той знаеше, че е по-различен от другите. Даваше си сметка, че има нещо по-специално в него, но не осъзнаваше какво. Всеки ден на площада виждаше как хората се смеят и плачат, докато един ден прозрението го осени – той беше безчувствен. Усещаше студа и вятъра, усещаше дъжда и времето, преминаващо покрай него, но нищо не го натъжаваше и нищо не го радваше. Понякога той се заслушваше, но не чуваше нищо да бие в гърдите му. Веднъж един младеж и една девойка седяха до него часове наред, прегръщаха се, целуваха се, кълняха се в любов един към друг. Как му се искаше да прилича на този младеж. “Каква грешка, Създателю – помисли си той. – Каква грешка, че не си ми дал сърце!”. Отвисоко той гледаше децата, които играеха на площада и мислеше: “Какво ужасно нещо са децата – всичко искат да видят, всичко пипат, всичко чупят”. Децата го изпълваха с досада. Гълъбите му бяха много по-интересни и приятни. Можеше да наблюдава гълъбите с часове. Понякога дори им измисляше имена, но после ги забравяше. Веднъж при него дойде и седна едно момиче.
- Здравей! – каза му то.
Той се огледа учуден, но не видя никого наоколо. За първи път някой го заговаряше. Преди да успее да отговори момичето каза:
- Колко си красив!
Той се смути. Нима наистина беше красив? Чудеше се какво да каже в отговор, но това не беше въпрос, затова той не каза нищо.
- Сигурно си доста самотен тук.
“Самотен ли?!”. Това вече наистина го смути. Какво искаше да каже тя? Може би имаше в предвид "сам"?! Но той не беше сам! Нали тук имаше толкова много хора и гълъби? Но тя не даде никакво разяснение на думите си, а само продължи да говори. Скоро той разбра, че момичето не иска и не очаква отговор от него, затова просто си седеше и слушаше. Тя му говореше за някаква книга, после я извади от чантата си и започна да му чете. Никога преди не му бяха чели. Хареса му. Целия следобед момичето седя при него и той въобще не забеляза слънцето, вятъра и гълъбите. Когато тя си тръгна, той се запита дали ще се върне отново. След което се учуди на въпроса си, защото всичко му беше безразлично и не биваше нито да си задава въпроси, нито да се учудва. На другия ден тя отново дойде и на него му се прииска да я попита как е името й, което беше много странно, защото на него никога нищо не му се искаше. Все пак той не я попита, защото не знаеше как би могъл да й отговори, ако тя му зададеше същия въпрос. Тя идваше отново и отново и понеже не знаеше как да я нарича, той я наричаше “малка моя”, само в ума си разбира се. А когато я нямаше, а той мислеше за нея (колко странно наистина!), той я наричаше “моето момиче”. Това му се виждаше доста глупаво, но нали все трябваше да я нарича някак. Той научи от нея много истории, но нямаше на кого да ги разкаже, освен на гълъбите, а те не всякога оставаха да чуят края, пък и не проявяваха голям интерес. Жалко, но все пак сигурно това бе причината тя да ги разказва именно на него, така че той се примири. Понякога му пееше. Това му беше любимото. Веднъж тя му каза:
- Знаеш ли, понякога ти завиждам, като си помисля колко много си чул и видял, колко много човешки съдби са се разкрили и променили пред очите ти…
“Така ли?” – помисли си той. Да, за всички тези години бе видял много хора, но никога не се бе замислял откъде идват и накъде отиват. Бе чул много хора да си говорят, но никога не се бе замислял какво си казват, бе ги виждал да правят много неща, но никога не се бе питал защо. А тя винаги търсеше смисъла, дори когато го нямаше. И той забеляза, че също е започнал да се пита разни неща и да си мисли едни такива работи. Чак започваше да се плаши от себе си, или поне така му се струваше, защото той не се плашеше от нищо, разбира се.
- Искаш ли да те нарисувам? – попита го тя веднъж.
“С удоволствие” - помисли си той, но не го каза, защото тя щеше да го нарисува така или иначе.
Тя седна срещу него и той за първи път видя очите й и за първи път видя себе си, отразен в тях. Запита се кое от двете е по-хубаво. Тя взе лист и молив и започна да го рисува. За първи път му се стори, че времето не тече както обикновено, че тече по-бързо, а на него му се искаше… не, разбира се, на него нищо не му се искаше. Слънцето печеше по-силно от обичайното и той усещаше как целият гори. Врабчетата се къпеха в прахта. От време на време тя вдигаше очи и го поглеждаше, а той се опитваше да й се усмихне, ако не с устни, то поне с очи, но не можеше. По някое време тя се изправи и поднесе картината към лицето му, но той едва погледна листа, далеч по-интересно беше отражението му в очите й. Той беше красив, беше красив младеж като онзи, който някога беше седял до него, прегърнал една девойка. Дори по-хубав.
- Ти си съвършен – каза му тя.
“Не, ти си съвършена, малка моя” – помисли си той, но не го изрече и тя си тръгна. А той остана, загледан в нея, но не я последва. Въпреки това тя продължи да идва. Понякога беше тъжна, понякога весела, дните бяха дъждовни или слънчеви, а той съжаляваше, че не може да тъжи или да се радва с нея. Веднъж тя се вгледа в очите му, а той се вгледа в нейните и в онова дълбоко и необятно вътре, каквото той си нямаше. “Докосни ме, малка моя, докосни ме” – помисли си той. Би я докоснал, но ръката му висеше до тялото, студена, тежка и неподвижна. Тя вдигна ръка и погали лицето му, сякаш бе чула мисълта му. Той не помръдна, не трепна и въпреки това тя отдръпна ръката си.
- Колко си студен - прошепна тя, – колко си студен.
Двамата помълчаха.
- Ти никога няма да станеш стар и грозен като хората, които идват тук, сядат и хранят гълъбите. Никога няма да станеш стар и грозен като тях – промълви тя, а една сълза се търкулна по бузата й.
“Ама разбира се, че няма!” – помисли си той.
- А аз ще стана. Аз ще стана.
Той за първи път се зарадва, че по лицето му не може да се изпише ужасът, който му се струваше, че изпитва.
- Ще стана стара и грозна и не ми се иска ти да ме виждаш тогава.
На другия ден тя дойде отново. Но този път нещо беше по-различно. “Сигурно е заради времето” – помисли си той. Валеше.
- Здравей – прошепна тя.
“Здравей, малка моя” – отговори й той мислено.
- Дойдох само да ти кажа, че заминавам.
“Защо заминаваш? Кога заминаваш? Къде?” – мислите препускаха през главата му.
- Лятото свърши. Ще уча в друг град. Няма да ме виждаш известно време. А после и да ме видиш едва ли ще ме познаеш. Ще съм остаряла, ще съм променена.
“Ще те позная, малка моя, ще те позная винаги. О, как искам, как искам и аз да се променя, искам да остарея с тебе!”
За секунда й се стори, че една сълза се търкулна от окото му. “Заблуждавам се – помисли си тя. – Това е само дъжда.” После му се усмихна за последно:
- Ще ти липсвам ли? Разбира се, че няма да ти липсвам… - каза тя.
“Ще ми липсваш, ще ми липсваш, остани!” – поиска да изрече той, но устните му не помръднаха.
- Сбогом – прошепна тя и тръгна през площада, в дъжда, без да се обръща.
Той понечи да тръгне след нея, но краката му бяха като от олово. Искаше да вдигне ръце и да я прегърне, да стисне юмруци и да я хване, да се протегне и да я задържи, но тялото му не му се подчиняваше. Искаше да затвори очи и да не я гледа как си отива, но клепачите му не помръдваха. Само един странен звук се чу вътре в него. Сега знаеше, че има сърце, защото чувстваше, че е разбито. “Каква грешка, Създателю – помисли си той – каква ужасна грешка да ми направиш сърце!”
Дните минаваха, студени и топли, вятърът духаше, времето течеше. А той все оставаше там, на площада, все така красив, все така млад, все така тъжен. Гълъбите го отегчаваха, но децата му бяха доста по-интересни. Един ден едно дете премина покрай него с майка си.
- Мамо, младежът е тъжен – каза то.
- Но той е статуя, статуите не могат да бъдат нито тъжни, нито весели.
- Да, мамо, но той е тъжен – каза детето.
“Защо, Създателю - помисли си той, – защо, по дяволите, й е на една статуя сърце?!”.
03.12.06
© Калина All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
мн добро, хареса ми, красиво написано
-
Първо ми напомни за - Градът на Ангелите... Толкова бях запленена от този разказ, че не усетих кога свърши!
Благодаря ти за усещането, което си поднесла! Поздравявам те! -
Бодеш право в сърцето!!!
-
Ех, мила, радвам се, че се запознах с творчеството ти!!!
Бъди жива и здрава!!! -
И аз това се питам...
-
О,имаш голям талант!Браво!След няколко години може да напишеш приключенска книга и ако е така и знам за нея непременно ще я прочета
-
Благодаря много на всички
Колкото до Оскар Уайлд, чела съм го, разбира се -
Ами...по принцип много обичам такива наивно написани неща, които накрая те трогват със своята дълбочина...
Поздрави!
ПП: Чела ли си Оскар Уайлд? -
“Защо, Създателю - помисли си той, – защо, по дяволите, й е на една статуя сърце?!”
Страхотно, Калинке!
Невероятен разказ!Голяяяма усмивка от мен, на устните, и няколко сълзички в очите! -
Браво!!!Радвам се, че попаднах на този разказ, усетих едно забравено чуство.
-
Прекрасно...
-
хм имаш талант..чудесен разказ
-
Настръхнах... Прекрасен разказ, куп поздрави!
-
Благодаря!
-
Докосна струна в душата ми,почитателко на Doors Поздрави ! Страхотен,прекрасен,невероятен разказ
-
Поздрав!
-
Да, хареса ми особено много, финалът е трогателен и силен! Браво и пиши повечко разкази! Поздрави!
-
Чакам с нетърпение
-
Силен финал. Учудва ме и нещо друго - съвпадението в асоциациите. Имам един разказ, който съм писала на твоите години и който се казва "Статуите". Подсети ме да се разровя из ръкописите си и да го набера на компа. И да ти го посветя. Ще видиш защо, когато това стане. Усмивка!
-
Ако статуите можеха да говорят,какво ли щяха да споделят?!
-
Благодаря ви! Радвам се, че ви е харесал. Това означава много за мен!
-
Увлекателен разказ, който много ми хареса! Поздравления!
-
Страшно много ми хареса
-
Благодаря ти много!
-
Прекрасно е.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
