Сърцето на вълка

           Вечер, когато се опитвам да заспя, изплуват спомени, които  връхлитат, като галопиращи диви коне из саваната на моите мисли и рисуват картини, които вълнуват сърцето.

 Бяхме деца  и най обичахме приказки преди сън, разказани от дядо, а знаеше толкова много!

          Той беше образован човек за времето  си и много добър разказвач. Зимата, когато натрупа преспи до коляно и стане студено навън, той ни събираше пред горящата камина, всички братовчеди и започваше, да ни разказва  приказки. А ние, почти на една възраст, сгушени един в друг, слушахме и така заспивахме. Тогава всички хора които живееха в селата, гледаха големи стада овце. Когато дядо ме погледна настойчиво, разбрах, че ще разкаже  приказка свързана със стадата, които зимуваха в големи овчарници в гората. С бавен, мелодичен глас, той започна да разказва:

          - В малко планинско селце, скрито сред гъсти гори и кристални потоци, живееше   Румен. Той не беше нито най- силният, нито най-богатият, но всички знаеха, че има голямо сърце. Една зима, когато снеговете покриха  всичко в бяла пелина, вълци започнаха да се приближават до селото. Те дебнеха нощем и нападаха стадата. Хората бяха изплашени и не знаеха, как да защитят домовете си.

           - Трябва да се скрием – казваха едни.

           - Да жертваме няколко овце, за да ни оставят на мира -

предлагаха други. Но Румен не можеше да гледа, как те  се страхуват.

           - Ще намеря леговището на вълците и ще ги прогоня – заяви той.

          Хората шушукаха и се усмихваха недоверчиви. Румен не беше войн, нито ловец. Как можеше да се справи с цялата глутница? Но беше твърдо решен  и с  факла в ръка и само с едно здраво въже, той пое към тъмната гора. Стъпките му потъваха в дълбокия сняг, а нощният вятър виеше като самите вълци. Той трудно се движеше, дочуваше странни звуци, идващи от дълбокото на гората, но желанието му, не го напусна нито за миг. След дълго търсене той намери леговището. Но вместо да извади оръжие, Румен направи нещо неочаквано. Остави парчета месо пред входа и се отдръпна настрани, като внимателно оглеждаше мястото. След  известно време долови странен шум.

           Глутницата излезе бавно и  предпазливо. Румен забеляза, че сред тях има ранено малко вълче.

 Без страх той протегна ръка. Алфа-вълкът изръмжа и в първия момент Румен помисли, че ще се нахвърли върху него, но за голямо негово учудване, той спря да ръмжи, като че ли усещаше нещо в очите на  Румен. Нещо, което го накара, да се подчини. Младият мъж бавно вдигна вълчето. То скимтеше от болка и мъка се четеше в очите му, изпълнени с надежда за живот. Раната силно кървеше, а капките кръв попиваха в снега и го боядисваха в алено. Прегърна го нежно и превърза крачето с парче плат от ризата си. После внимателно го остави в бърлогата. Вълчето близна ръката му и Румен потрепна от умиление.

             Дядо внезапно спря да говори, а ние , наострили слух искахме да чуем края на тази история. Тя беше развълнувала  нашите детски души и чакахме с нетърпение края й.

         - На сутринта Румен се върна в селото невредим, продължи дядо. А вълците… те никога повече не нападнаха стадата. Хората разбраха, че не само силата, но и добрината, може да укроти дори най-свирепите зверове. Оттогава нарекоха Румен„ Сърцето на вълка“

            Всяка година, когато зимата натрупа своите  дълбоки преспи, овчарите чуват страшния вой на вълците, но един нежен гласец, който се отличава от другите, засядаше в сърцето на Румен и го караше, да благодари на съдбата си. Дядо ни погледна с дълбоките си благи очи , пожела ни лека нощ и тихо се прибра в стаята си.

          Дълго време не можех да заспя, мислех си, щом в света на дивите животни, съществува любов и признателност, защо ние хората, да не можем да се разбираме, да се обичаме, да сме приятели, но вятърът сляпо се блъсна в стъклата и гласът на вълчето отекна в съня ми.