7 min reading
Т р ъ п к а
Беше обикновен пролетен ден. От слънцето капеше злато. Но надали някой забелязваше. Хората отдавна загубиха своите способности да виждат тези неща. Те имаха много по-важни дела – потънали в самите себе си, се изживяваха като своеобразен център на света.
А слънцето пееше и сипеше злато...
Вивиан бе на предела на силите си. Всичко човешко отдавна за нея умря – внезапно, като покосено от чума. Остана само някаква бледа следа – от минало, настояще и бъдеще – понятия, които безнадеждно се размиха едно в друго, за да загубят всякаква форма...
Тя отвори прозореца и погледна с празен поглед навън. Отсреща сивееха плътно фигурите на стари дървета. Големият парк беше магичното място, което успяваше понякога да ú вдъхне живот. Само понякога. Сега дърветата странно мълчаха. Пролетната напоритост ги беше докоснала и те се подготвяха за новото зачеване, тръпнейки в очакване на поредните си рожби. А в небето тичаха птици. Синевата се прорязваше от бели кълбести облаци, между които показва ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up