Тайната на имението Калуидж

(1-ва част)

новела на ужасите

***

             В началото на май получих телеграма от моя чичо, господин Уолър:

         "Уважаеми Питър,

         Зная, че никога не сте ме виждал и, предполагам, не сте чувал ласкави определения за мен, затова вероятно ще се изненадате от тази телеграма, но с майка ви от години сме в сериозен конфликт, който носи на всички ни само вреди. Аз вече съм възрастен и самотата бавно ме унищожава. Тъй като не съм оставил поколение на този свят, единственото, което ми остава, е да възобновя връзките с моите роднини, за да умра спокойно. Ето защо най-сърдечно ви каня да прекарате лятната си отпуска в моята красива къща в Патън. Мисля че за човек, отраснал в Лондон, това гостуване в дълбоката провинциална Англия, сред безкрайни полета, букови гори и старинни имения, ще бъде за вас една изключителна авантюра. Освен това имам прекрасен помощен персонал, който ще се погрижи отпуската ви да мине приятно. Ако не желаете да ми гостувате, ще ви разбера. Ако пожелаете, пишете ми най-късно до други ден. Ще очаквам с нетърпение писмото ви.

         Искрено ваш, Майръс Уолър".

         Първоначално бях приятно изненадан, че моят чичо, за когото бях чувал само лоши неща, проявява интерес към мен. След това посетих майка ми и й показах телеграмата от нейния брат. Тя обаче не реагира положително. Започна да ми обяснява колко противен е този човек, как злото витаело около него и в неговото обкръжение. След това каза, че ми забранява да ходя там и когато й отвърнах, че вече съм пълнолетен и подобни забрани няма да помогнат, жената падна на колене и ме помоли просто да забравя за тази телеграма, както и за написаното в нея.

         - Моля те, Питър. Чичо ти е лош човек. Много лош. Забрави за всичко, което ти е написал - изричаше тя.

         Казвах й, че той е самотен човек и че има нужда от близките си хора в малкото му време живот, което му е останало и че според мен съжалява че се е държал лошо, след което тя стана и отвърна със студен глас, в който се усещаше силна омраза:

         - Не го съжалявай, Питър. Лошите хора трябва да бъдат забравени.

         В края на разговора, виждайки настойчивите й молби, аз й обещах, че няма да ходя в Патън. Тя се успокои, целуна ме и ми се усмихна щастливо. Обичах майка си и се зарадвах на нейната безкрайна загриженост.

         На път за дома ми обаче размислих и реших, че все пак трябва да гостувам на чичо ми. Още на същия ден, привечер, му пратих телеграма:

         „Уважаеми чичо Майръс,

         С удоволствие приемам поканата да гостувам за известно време във вашата къща. На мен също ще ми е приятно да се запозная с роднина, който никога не съм виждал. Според мен роднинските връзки никога не бива да бъдат забравяни, а и мисълта, че ще живея сред природата ме изпълва с трепет. Искам да ви съобщя и нещо друго. Майка ми е силно против аз да ви гостувам и по тази причина ще й кажа, че през отпуската ще бъда с колеги от кантората на европейско пътешествие. Затова ще помоля за вашата дискретност. Отпуската ми започва от първи юли и продължава един месец. Очаквам отговора ви.

         С уважение, Питър Гелър.”

         След десет дена получих писмо от чичо:

         „Благодаря ви, Питър за решението да прекарате отпуската си при мен. Искам да ви кажа, че гарантирам за пълната дискретност. На първи юли хванете сутрешния влак за Нотингам и слезте на гара Тоуен. Ще пътувате около четири часа. Зад гарата ще чака моят помощник, мистър Стюърд, който ще ви докара до къщата ми. Очаквам с трепет деня, в който ще ви видя

         Искрено ваш, Майръс Уолър.”

***

         Както пожела чичо ми, на първи юли аз тръгнах към гара Сейнт Панкрас. Ако някой е пътувал с влак, знае колко приятно е оживлението малко преди потеглянето му от началната гара. Семейства с тежки багажи, мъже с куфари, жени с елегантни чанти се движат покрай вагоните, влюбени двойки се прегръщат мило, гарови работници бутат колички с багажи. И над цялата врява ехти пухтенето на парния локомотив, чийто пушек се плъзга по лицата на хората като сивкав пух. Пристигнах на гара Сейнт Панкрас петнадесетина минути преди тръгването на влака за Нотингам, чаках десетина минути на опашка за билет, след което се проврях между тълпата от изпращачи и се качих на влака, миг преди да потегли. След това заех място в спокойно купе с двама възрастни мъже и майка с малко дете.

         Влакът лека полека напускаше Лондон и навлизаше в предградията, а сутришната мъгла се разреждаше, разкривайки синьо безоблачно небе. Слънцето се беше показало от изток и обагряше покривите на къщите в оранжеви краски. Чувствах се прекрасно, сякаш бях малко дете, внезапно озовало се в света на приказките. Всички в купето мълчаха, всеки се занимаваше със своите работи. Дори детето пазеше тишина, като разглеждаше с трепет една детска книжка.

         По едно време влезе кондукторът. Докато му подавах билета попитах:  

         - Колко време ще пътуваме до Тоуен?

         - Около четири часа, сър.

         - Благодаря ви.

         Отдалечавайки се от Лондон, селищата постепенно започнаха да се разреждат, ставаха все по малки и все по-нарядко, а равнините и горите около тях – все по обширни. Слънцето бавно се издигаше на небосвода и топлината настъпателно навлизаше в купето. Заради жегата свалих шлифера и го закачих на масивната закачалка над главата ми. След това се облегнах на него и постепенно се слях със светът на сънищата, стоплен от слънчевите лъчи, влизащи свободно през стъклото на прозореца.

         - Сър, наближаваме Тоуен – грубата ръка на кондуктора ме събуди рязко. Аз се надигнах и го погледнах със сънени очи.

         - След десетина минути влакът ще спре на вашата гара – каза бавно служителят. Очевидно разбираше, че още не съм се събудил. И беше прав – намирах се още в хватката на един сън, който го бях забравил моментално, но знаех, че бе силен и ярък. После осъзнах, че седя сам в купето, другите пътници очевидно бяха слезли на някои от предишните спирки.

         Когато слязох на Тоуен, заедно с мен слязоха още четирима души. Аз минах покрай постройката и излязох от задната страна. На двадесетина стъпки встрани стоеше мъж, впрегнал кон с каляска. Доближих се до него и попитах:

         - Мистър Стюърд?

         - Да, Сър. А вие сте, предполагам, мистър Гелър.

         - Точно така. Приятно ми е да се запознаем – протегнах ръка и двамата се здрависахме.

         - Качвайте се. Имаме около час път. Господин Уолър ви очаква с огромно нетърпение.

         В началото Алън Стюърд мълчеше, сякаш ме бе оставил да се наслаждавам на красивата околност. Широките равнини се редуваха с ниски хълмове, по които като птици бяха накацали кокетни къщи, имения и замъци. Сградите бяха с най-различна архитектура – имаше от викторианския период, с широки прозорци и изящни тераси; имаше от периода на кралица Анна, с каменни стени и колони; имаше и по-нови, с гръцки и италиански украшения по стените. Всички те бяха плувнали в охолна зеленина.

         - Как беше времето в Лондон – изведнъж ме попита кочияшът.

         - Сутринта беше мъглива, но щом напуснахме града, мъглата се вдигна.

         - О, да. Лондонската мъгла. Мистър Уолър обича да казва, че лондонската мъгла е истинско бедствие.

         - Предполагам, че мистър Уолър обича да посреща гости – попитах аз.

         - Не бих казал, че е особено общителен. Но понякога ни посещават гости, като лорд Стивънс и семейството му. Преди много години, когато той и аз бяхме по-млади, в имението постоянно се организираха балове, но след като детето му умря, пожела да се откъсне от светското.

         - О, съжалявам. Но моята майка ми е говорила, че той никога не е имал деца.

         В този момент мистър Стюърд се обърна и ме погледна със скован поглед. Аз разбрах, че съм засегнал неприятна тема и тъкмо реших да променя разговора в друга насока, когато той ме предвари с думите:

         - Права е. Той никога не е имал деца.

         Не знаех какво да кажа, затова смирено наведох глава. Кочияшът се обърна напред, дръпна силно юздите и конят запрепуска по пътеката, виеща се като змия през равнините. По някое време каляската зави по малка пътека, която водеше до портал, зад който се виждаше огромна каменна къща, наподобяваща с архитектурата си старинен замък.

         - Пристигнахме – уведоми ме мистър Стюърд - това е имението Калуидж.

         - Калуидж? Доста е голямо! – възкликнах аз - Сигурно полагате неимоверни грижи за поддържането му.

         - Справяме се – отвърна безизразно кочияшът.

         Той спря коня пред портала, след това слезе и го отвори, накрая отново се качи и подкара каляската по пясъчната алея, водеща към къщата, която сега изглеждаше огромна. С двете си островърхи кули в двата края, с каменните си стени, с обширните си сводести прозорци, тя наподобяваше онези архитектурни шедьоври, характерни за кралските дворци. От голямата вътрешна врата излязоха две жени – едната доста възрастна, облечена с характерната за прислугата синя рокля с престилка; другата далеч по-млада, отново облечена като бавачка, но с далеч по-освободена рокля, достигаща до коленете й. Когато мистър Стюърд спря, те минаха от двете страни на каляската и поздравиха с думите:

         - Добре дошъл, господин Гелър. Заповядайте след нас.

         Аз кимнах за довиждане на кочияша и тръгнах подир двете дами. Влязохме в огромно предверие, украсено с множество картини и декоративни елементи, след което мълчаливо зачакахме. От стълбището в другия край се чуха стъпки и след малко се появи мъж на преклонна възраст, облечен в черна роба. Със сигурност той беше Майръс Уолър. Първоначално видът му не ми се понрави – беше прегърбен, с крив нос, слабо, изпито лице и хищни очи. Заприлича ми на вещер. Веднага в ума ми се появиха думите на майка ми, че моят чичо е много лош човек. Той се доближи до мен и протегна ръка за поздрав, с думите:

         - Драги ми Питър, много се радвам да се запозная с вас. С огромно нетърпение чаках този миг.

         Думите му прозвучаха интелигентно и лошото впечатление веднага се изпари. Приех протегнатата му ръка с думите:

         - Аз също се радвам да се запозная с толкова близък роднина, когото никога не съм виждал.

         - Така. Да Ви представя и персонала. Това са госпожа Паркър и госпожица Джоунс. Те ще се постараят престоят ви да мине приятно. А сега ми позволете да ви заведа до стаята ви. Ако желаете, оставете куфарите тук, двете госпожи ще ви ги пренесат.

         -  Благодаря сър, но предпочитам сам да пренеса куфарите си. Не мога да оставя две крехки дами да носят толкова тежък багаж.

         След тези думи госпожа Паркър и госпожица Джоунс се засмяха. Усмивката на младата руса дама бе прелестна.

***

         Стаята се намираше на втория етаж, в края на големия коридор. Беше голяма и в същото време уютна. Леглото се простираше в далечния ъгъл и беше преградено с червени завеси. Всъщност, тук червеният цвят бе доминиращ - пердетата около двата прозореца също бяха червени, а дъсченият под бе покрит с червен ориенталски килим. На три от стените висяха картини с червени рамки, на четвъртата – тази срещу вратата – имаше голямо огледало, положено върху червена поставка.

         - Предполагам че сте гладен – попита ме Майръс.

         - Да. В Лондон не успях да се запася с храна.

         - В такъв случай жените ще ви сервират. По принцип ние по това време пием чай на верандата и ще бъде добре да го комбинираме с обяда ви. 

         - Аз съм съгласен, сър. Стига двете дами или мистър Стюърд да не възразят, задето ще наруша реда на храненето.

         - Дамите са много мили. Ще имате късмета да ги опознаете. Относно мистър Стюърд, той никога не обядва и не пие чай с нас. Носим му храната в конюшната, където има стая. Това е негов личен избор.

         - Разбирам – отвърнах.

     - Ще ви оставя да си подредите багажа и ще ви чакам след тридесет минути долу. Не се бавете.

         - Имам една молба, чичо Майръс, ако благоволите. Може ли избягваме учтивите форми. В Лондон близки хора да си говорят учтиво, вече се смята за отживелица.

     - Предпочитам учтивата форма, скъпи ми племеннико. В "нашето малко кралство", както наричам Калуидж, има определени правила, които трябва да се спазват. Все пак тук не сме Лондон, тук сме в провинцията, където хората още не са осакатени от "модерните" правила и уважението между тях е на особено ниво. Но за мен ще е удоволствие да ме наричате чичо Майръс. Надявам се, че ме разбрахте.

     Аз кимнах.

         - И така, Питър, ще ви чакам след половин час в предверието. Довиждане.

          Той излезе и ме остави сам в стаята. Аз взех куфарите, поставих ги на леглото, отворих ги и започнах да изваждам нещата. Преоблякох се с по-обикновени дрехи, другите дрехи за ежедневието поставих в трикрилния гардероб отдясно на леглото, бельото - в малкото шкафче от лявата му страна, върху етажерката сложих вещите за лична хигиена, а обувките подредих на стойката отпред.

          Тъкмо затварях куфарите и се оглеждах да им намеря място, когато забелязах, че някакъв предмет до прозореца се раздвижи. Обърнах се рязко и... в същия момент той се стопи пред погледа ми. Предметът приличаше на човек. По-точно, на малко дете. Но лицето му… лицето му бе странно, ужасяващо, уродливо. Така го зърнах миг преди то да изчезне.

         А пък може да беше приумица на разсъдъка ми. Най-вероятно е така. Мистерията с умрялото дете на чичо Майръс навярно още не бе излязла от моето съзнание и сега то я материализираше във видение. Възможно е да беше нещо съвсем друго, например сянка на птица. Или облак. Нещата винаги трябва да намерят своето обяснение, обобщих си наум, след което пъхнах двата куфара в голямата ракла под огледалото. Накрая излязох от стаята и тръгнах по тъмния коридор, към стълбите за предверието.

          Долу, на малката масичка, ме чакаха чичо Майръс и госпожа Паркър. Когато ме видя, чичо стана и ме посрещна на стълбището.

           - Насам - каза той и посочи малък преход към задната част на къщата. Излязохме през него в красива стая с врата към широка веранда. Там, на голяма кръгла маса, бяха седнали младата госпожица Джоунс и някакъв мъж на средна възраст, с червендалесто лице и малки мустачки, облечен в елегантен костюм.

         - Това е лорд Уилям Стивънс. Той живее в близка къща и понякога си гостуваме. Бил е капитан във флота и сега е ветеран от войната. Много влиятелен човек.

         Мъжът стана от масата, свали шапката си и се поклони с думите:

         - Изключително ми е приятно да се запознаем на живо, господин Гелър. Майръс много се вълнуваше от срещата си с вас.

         - На мен също ми е приятно, лорд Стивънс. Мисля, че ще остана около месец на това прелестно място.

         Пред един от столовете на масата лежеше голям сребърен съд с похлупак, от който излизаше ароматна пара, от едната му страна имаше бутилка вино, а от другата - чиния със сирене. На останалите места имаше по една голяма чаша чай с мляко.

         - Седнете тук. Надявам се да ви хареса патешкото филе със сос от хрян и сирене "Чедър". Госпожица Джоунс го прави невероятно - Майръс намигна на госпожицата, която му отвърна с мила усмивка. В това време дойде и госпожа Паркър и го изгледа леко намръщено, след което зае мястото си до лорда.

         - Благодаря ви госпожице. Усещам аромата му и вече нямам търпение да го опитам.

         Храната наистина беше чудесна, а отлежало вино придаде още по-голяма изтънченост на вкуса й. Разговорът беше приятен, въртеше се около моето посещение и четиримата с възхита споделяха колко се радват, че гост от столицата е пристигнал на такова отдалечено място. Аз също им разказах как се бях зарадвал на поканата, с какъв трепет чаках момента да дойда. Когато им разкрих, че майка ми не знае че съм тук и мисли, че съм на туристическо посещение из Европа, лорд Стивънс рече с въздишка:

         - Госпожа Гелър просто не обича това място. Такава си беше от малка.

         - До преди години пращах писма на Мери с искане да се сдобрим, но тя не отговори на нито едно. Накрая се отказах. Когато разбрах от сър Джордж, че тя има син, а именно вие, Питър, намерих адреса ви в указателя и ви изпратих телеграмата. За щастие, вие откликнахте на нея.

         - А мога ли да попитам защо се скарахте с майка ми. Тя така и не ми обясни причината за враждата ви.

         - Младежки истории - отговори чичо ми - скарахме се и аз я засегнах дълбоко с една моя постъпка. Но както и да е, това е тема, която не бива да се обсъжда на маса, особено при присъствието на уважавана личност като лорд Стивънс.

         - Като стана въпрос за мен, искам да поканя всички вас вдругиден да ми гостувате. В моето имение има чисто езерце и руини на старо абатство, а и наблизо има останки от средновековен замък. Господин Уолър често ми гостува, но за вас, господин Гелър, ще бъде интересно. Имението ми е наблизо и живея със съпругата си Маделин и дъщеря си Виктория.

         - Мисля че племенникът ми ще се съгласи с удоволствие – чичо Майръс погледна към мен. Аз отвърнах:

         - За мен ще бъде чест да ви гостувам, Лорд Стивънс. Благодаря ви за поканата.

         След като хапнах, поисках да се прибера в стаята си. Бях уморен от пътя и изпитвах остра нужда да поспя.

         - По принцип в Калуидж не се толерира нарушаването на реда, но разбирам че сте уморен и сега ще направя изключение. Така че позволявам да се приберете в стаята. Няма да ви викам за вечеря, а когато се събудите, ще намерите храната ви на масата в предверието - каза чичо Майръс.

         - Благодаря ви.

         - Аз също ви благодаря и ви желая приятни сънища.

         Леглото ми беше оправено за спане. Навярно госпожа Паркър бе минала през стаята ми, преди да дойде на верандата. Набързо съблякох дрехите, обух спалното бельо и си легнах. Сънят ме грабна моментално.

         Сънувах момче с неестествено изродено лице, седнало на една зелена поляна. Беше около девет-десет годишно, облечено с бяла риза и кафяви шорти. Разглеждаше някакъв малък предмет в ръцете си и се усмихваше със странна, радостна усмивка. Слънчевите лъчи бяха ярки и изпълваха всичко наоколо със струи свежест. В следващия миг обстановката се смени - небето стана облачно, а светкавици често пронизваха сивотата. Момчето ме гледаше с печален поглед. По едно време се доближи и грозноватото му лице застана точно пред моето. Устните му се отвориха леко и прошепнаха:

         "Защо?" 

         Думата ме заля с дълбока покруса. Нищо не разбирах, но сякаш нещо неведомо ми казваше, че с него се е случила изключителна трагедия.

         В един момент отворих очи. Осъзнах, че се намирам в стаята, а откъм широкия прозорец идваше сумрачна светлина. Странното дете от съня още беше в съзнанието ми; в единия момент усмихнато, а в другия - потънало в печал. Задишах силно, идваше ми да заплача, споменът за това малко момче и думата, изречена от него, ме натъжаваха неимоверно.

         След малко станах и се запътих към предверието. Навсякъде беше тъмно, като в гробница. Навярно бях спал няколко часа. Слизайки и опипвайки стените, дръпнах голямото въже на стената до стълбището и след миг предверието се изпълни със светлината от електрическите лампи на висящия полилей. Бях сам в огромното помещение. На масата имаше свежа салата от пресни зеленчуци, познатото патешко филе, прясно изпечен хляб и бутилка вино. От верандата се чуваха гласове, вероятно на чичо ми и двете госпожи. Реших да не ги притеснявам, а да се разходя навън, сред чистата тъмнина и хладните околни гори.

         Излязох на двора и усетих хладината на местността. Полумесецът сякаш грееше на небето и пръскаше тревите и дърветата със сребристо сияние. В далечината се виждаха светлини на други къщи, чуваше се лай на куче. За такава красота в Лондон можех само да мечтая.

         Минах през портала, но завих покрай оградата на двора за да отида до гората от задната страна. Вървейки по пътеката между дърветата, изведнъж дочух глас. Нещо ми каза "до самотното дърво", но гласът не дойде отвън, а някъде отвътре, сякаш откъм ума ми. Не съм сигурен как да го опиша, беше хем писклив, хем дрезгав, хем близък и в същото време далечен. Аз спрях и се огледах, но след като не видях никой наблизо, тръгнах отново по пътеката.

         Тези странни моменти в първия ден от престоя си ги спомних едва след време, когато започнах да анализирам цялата ситуация в имението Калуидж. Но през онзи ден просто ги приех за игри на разсъдъка ми - умората от дългото пътуване, мистерията около починалото дете на чичо Майръс и новата среда, в която попаднах, явно оказваха въздействие върху моето съзнание и то изпращаше хаотични импулси на мозъка ми, който от своя страна ги превръщаше в призрачни видения и звуци.

         Крачех двадесетина минути през буковата гора, след което си тръгнах. Когато се прибрах, се случи нещо неприятно. Още щом минах входния портал, пред конюшната се разминах с Алън Стюърд - кочияшът, който ме докара. Аз учтиво го поздравих, но той не отвърна на поздрава ми, а ме изгледа намръщено. A влизайки в къщата видях, че Чичо Майръс ме чака в предверието, заедно с госпожа Паркър и госпожица Джоунс.

         - Къде бяхте, Питър? - попита той с гневен глас.

         - Излязох на разходка. Времето беше приятно и реших, преди да вечерям, да се поразходя сред прекрасната околност на Калуидж - въодушевено отговорих аз. Но чичо ми остана намръщен.

         - Още през деня ви обясних, че не разрешавам да се нарушава реда в имението ми. Забранено е излизането извън двора по тъмно, освен в случаите, когато всички заедно отиваме на гости.

         - Не знаех, че е забранено излизането. Никой не ми го спомена - отвърнах.

         - По-късно ще ви дам списък с това, което може и това, което не

може да се върши. И подчертавам, че строго държа на реда в Калуидж. Тук не сте в Лондон, драги ми Питър, където сте свикнали на далеч по-свободно държание. Тук сте в Калуидж, в дълбоката английска провинция, в моята собственост, и правилата ги определям аз. Разбрахте ли?

         - Разбрах, чичо Майръс.

         - Сега, ако обичате, искам да се присъедините към нашата компания. Отиваме на верандата заедно с двете мили госпожи. Ще вечеряте там. Имаме около половин час, след което ще лягаме.

         - Добре, чичо Майръс – съгласих се и тръгнах заедно с домакините към верандата.

следва продължение…