Тайната на имението Калуидж (3-та част)
ужаси
Стаята бе празна, но сенките на предметите зловещо се издуваха под светлината на полилея. Аз лежах неподвижно на леглото, треперейки и очаквайки да ме нападне неизвестен, невидим враг. След малко хватката на кошмара започна да се разхлабва и аз взех да разсъждавам по-трезво. Може би сънят искаше да ми покаже нещо, да ми разкрие някаква тайна. Може би момчето е било убито от кръвожаден злодей и сега духът му всячески искаше да ми сподели тайната си. В един момент някакъв глас от вътрешността на съзнанието ми нашепна "До самотното дърво", сетих се че същият този незнаен глас ми нашепна същите думи и при разходката ми в гората през първата нощ. Запитах се дали думите не бяха просто реакция на ума ми. Не - отговорих си почти веднага - думите бяха твърде ясни, сякаш изречени от някой близо до мен. Но наоколо нямаше никой. И все пак...
Мислех, че няма да заспя до края на нощтта, но сънят ме грабна неусетно. Сутринта се събудих със силно главоболие, което до известна степен притъпяваше болката в гърба и крака. Стенният часовник показваше осем без десет. Станах и, въпреки болката, се облякох набързо и слязох долу. Не исках да закъснявам за закуска. Предпочитах този път да направя добро впечатление на чичо Майръс, който хвърли доста нерви покрай мен.
За моя приятна изненада, на верандата редом до чичо Майръс, седеше младата госпожица Джоунс. Щом ме видя, тя се усмихна широко, след което стана и ми подаде ръка с думите.
- Господин Гелър, приятно ми е че ви виждам отново.
- На мен също ми е приятно, госпожице Джоунс - отвърнах и целунах подадената ръка.
- Как е гърбът ви?
- Ами по-добре от вчера.
- Радвам се да го чуя.
- Питър. Уважаемата госпожица ни е приготвила великолепни еклери по нейна специална рецепта. Бих искал да ги опитате и да кажете мнението си - намеси се и чичо Майръс.
- О, с удоволствие - казах аз и едва тогава погледнах към масата, където в една голяма купа имаше множество жълтеникави еклери с бял крем, от които се носеше приятен ванилов аромат. А около купата имаше три чаши чай с мляко.
Еклерите наистина бяха фантастични и аз изядох поне дузина. Чичо Майръс и госпожица Джоунс гледаха с интерес как ги поемам лакомо, и се усмихваха. Усмивката на младата госпожица беше прелестна и аз си давах сметка, че бих могъл да се влюбя в нея, ако ми се усмихва често.
Алън Стюърд ни чакаше пред входа, впрегнал коня в каляската. Чичо Майръс седна до него, а аз и госпожицата заехме задните две места. Сетне отново се понесохме по пътеките около просторните ливади и гори, където сякаш времето бе спряло.
- Много е красиво - споделих на госпожица Джоунс.
- Е и? - безразлично каза тя. Аз се изненадах от отговора й и обърнах рязко глава към нея с думите:
- Какво има, госпожице?
- Знаете ли, че аз не исках да идвате тук? - рече изведнъж.
- Моля? Не ви разбрах.
- Аз не исках да идвате тук. Макар че вие нямаше как да го знаете, защото такава беше волята на вашия чичо. Но това не ми пречи да ви мразя.
- Да ме мразите? - вече бях объркан.
- Да, Питър Гелър, мразя ви. И не ми е приятно, че трябва да идвате с нас, където и да е. А когато вчера разбрах, че сте паднал от терасата на замъка, се молех да умрете. Само че вие не умряхте.
- Ха... - не знаех какво да кажа.
- Просто не желая никой да ни идва на гости в Калуидж. Ала такава беше волята на чичо ви и аз трябваше да се примиря. Така че по никакъв начин няма да почувствате моята омраза - гласът й не бе груб, дори изрече думите някак нежно, красиво.
- И защо ме мразите? - попитах озадачено аз - Ако съм ви направил нещо, моля да ме извините.
- Нищо не сте ми направил. Просто така се стекоха обстоятелствата. Обещавам, че няма да почувствате омразата ми. Но исках просто да знаете какво изпитвам към вас.
- Съжалявам да го чуя - отвърнах и смирено наведох глава. До края на пътуването не си казахме нищо, но аз не спрях да мисля за тези остри думи, изречени от устата на младата и красива госпожица.
Лорд Стивънс ни чакаше на входа, с широка усмивка на червендалестото си лице. Имението му бе по-малко на площ от Калуидж, но далеч по-спретнато и подредено.
- Благодаря ви, че удържахте на думата, господа. Здравейте, Майръс, здравейте господин Гелър, здравейте госпожице Джоунс, мистър Стюърд. Алън знае къде да впрегне коня, а останалите ме последвайте.
Тръгнахме по красива алея, около която растяха много и различни видове цветя. Небето бе безоблачно, лятното слънце бавно се издигаше нагоре и цветната градина изглеждаше прелестна.
- Прекрасно е - вметнах аз.
- С моето семейство много държим на красотата и хармонията - отвърна лорда. Госпожица Джоунс ме погледна и се усмихна мило, сякаш забравила за думите, които ми наговори преди малко.
Вътре, седнали на голяма маса в просторното преддверие, ни чакаха три жени. Едната, най-възрастната, беше с мръсна престилка и навярно беше от персонала, а другите две - дама на средна възраст и красиво младо момиче - бяха облечени елегантно.
- И така, Питър, да ви представя семейстовто си. Това е Маделин, съпругата ми, а това е дъщеря ми Виктория. Маделин, Виктория, това е Питър, племенник на Майръс.
Двете дами станаха и ми подадоха ръце за поздрав.
- Сега ще хапнем, а след това ще се разходим от задната страна, където има старо абатство и руини на средновековен замък, който е бил далеч по-голям от Гримзби.
След това и ние седнахме на голямата маса, а по-късно жената с мръсната престилка ни сервира вкусна храна - свински бекон с картофи и екзотична салата, а накрая донесе няколко бутилки френско вино и се присъедини към нас. Около обяд станахме, излязохме от задната страна, където в края на двора се издигаха руините на абатството.
- Мисля че е вълнуващо да живееш в имение, в което има толкова древни руини - спорелих аз.
- Моят дядо Джеръми, който е бил виден историк, умишлено е избрал да построи имението до абатството. Приживе често казваше, че мястото има силна положителна енергия.
- Несъмнено - потвърдих.
- Зад абатството има и древен некропол, можете да го видите.
- Татко, стига. Едва ли Питър е дошъл до тук да гледа гробища - намеси се дъщеря му Виктория.
- Защо не - отвърнах аз - с удоволствие би разгледал това древно гробище.
По-късно отново влязохме вътре и седнахме на голямата маса. Жената с мръсните дрехи донесе няколко бутилки вино и чаши, които остави пред нас. Лордът взе една бутилка, отвори я и започна да пълни чашите.
- За мен не - каза госпожица Джоунс - бих искала само вода.
- Добре, госпожице. Ще извикам Роуз да ти донесе вода.
- И аз искам вода, татко - обади се и Виктория.
- Роуз, донеси и една голяма кана вода - извика лорд Стивънс и гласът му закънтя, отразен от стените на голямото помещение.
След малко лордът и чичо Майръс започнаха да разказват интересни истории, а останалите ги слушахме с интерес. Постепенно, в следствие на изпитото вино, думите на чичо ми и на лорда започваха да стават все по-гръмки, а историите им - все по-груби и в съшото време все по-емоционални. По едно време усетих, че някой ми рита краката под масата. Обърнах глава и видях че Виктория, която седеше срещу мен, ми се усмихва. Аз също й се усмихнах.
- Баща ми и сър Майръс винаги разказват тези истории и вече ми е втръснало да ги слушам - ми каза тя с приятел звънлив глас.
- Да, определено чичо ми е по-приказлив от друг път - реших да се пошегувам и тя реагира на шегата ми със силен смях.
- От колко време си в онова имение? - попита ме Виктория, щом смехът й премина.
- В Калуидж ли? От три дена. Но преживях толкова много неща и имам чувството, че съм тук от месец.
- Да не си видял призрака? - изражението й изведнъж стана сериозно.
- Призрак ли?
- В околността усилено се говори, че Калуидж е обитаван от призрак. Аз много искам да го видя, но стрите не ме пускат да ходя там, въпреки че татко често гостува на твоя чичо.
- Ами... - не се сещах какво да кажа. Можех лесно да споделя всичко на младата дама, но не знаех как биха реагирали чичо ми и лорда, ако случайно ме чуят или тя им разкаже в последствие.
- Какво "ами"?
- Мисля че няма.
- А ти от Лондон ли си? - смени темата тя.
- Да. Живея в едно предградие, наречено Коултън.
- Догодина ще уча в Лондон. Ще уча право - сподели тя.
- Аз съм адвокат. Започнах работа преди година в една лондонска кантора.
- Наистина ли? - тя се усмихна. След това темите на разговора ни започнаха да се въртят отоко около правото и следването й.
А чичо Майръс и лорд Стивънс вече се смееха силно на почти всяка дума, а Маделин, Алън Стюърд и Роуз - жената с мръсната престилка - ги слушаха с все по силен интерес. Единствено красивата госпожица Джоунс гледаше унило към пода и сякаш нямаше желание да разговаря с никого.
Тръгнахме си малко преди полунощ. Тридесетина минути преди това съобразителният Алън Стюърд излезе, за да впрегне коня в каляската и да ни чака пред входа. На изпроводяк Виктория ме дръпна за ръката и ми прощепна на ухо нещо неочаквано:
- Искам да видя призрака в Калуидж.
- Моля? - не разбрах.
- Искам да видя призрака в Калуидж - каза го по-силно.
- И какво искаш да направиш?
- Утре в два следобед ще ме чакаш пред гората зад Калуидж. Ще бъда точна.
- Гората на хълма ли?
- Да - отвърна тя.
- Ами там... там...
- Хайде Питър, време е да тръгваме - чичо Майръс ме повика, докато се чудех как да обясня на момичето, че гората зад Калуидж е забранена за посещение.
- Ще се видим утре - тихо каза тя, но с глас, нетърпящ възражения.
След това каляската тихо препусна по каменистата пътечка, покрай широките полета, обагрени в сиво от слабата лунна светлина. Околността създаваше феерично усещане, беше като в някоя стара приказка, в която странни пътешественици прекосяват огромната пустиня. Госпожица Джоунс отново седеше до мен, но мрачно бе обърнала глава към стъклото. Аз не исках да я заговарям, думите й по-рано ме бяха засегнали много и предпочитах да мълча в нейната компания. Пред нас зачервените от алкохола чичо Майръс и Алън Стюърд също мълчаха, макар и с усмивки по лицата.
По едно време, както гледах напред, към мълчаливата пътека, го видях! Беше детето със странното лице! То стоеше на средата на пътеката, на няколко ярда от нас, и сякаш излъчваше бледо, призрачно сияние.
- Отклони! - извика чичо. Изведнъж конят се подплаши, изцвили жално и се изправи на два крака.
- Давай наляво бе, човек! - остро заповяда чичо. Алън дръпна с всичка сила юздите и конят препусна свирепо по полето, повличайки каляската след себе си. След малко усетих, че госпожица Джоунс се е сгушила в мен и уплашено гледа през стъклото, където момчето-призрак все още стоеше на пътеката. Сърцето ми заби силно в гърдите.
- Конят се подплаши от нещо - рече конярът, който едва си поемаше дъх.
- Кое е това момче? - зададох директен въпрос аз. Не знайно защо усетих, че трябва час по-скоро да разбера всичко.
- Какво момче? - попита той с несигурен глас.
- Което подплаши коня.
Чичо Майръс и Алън Стюърд се спогледаха, след което чичо ми се обърна към мен:
- Конят се уплаши от чакал, застанал на пътеката.
- Точно така, беше чакал - потвърди и Алън.
В това време госпожица Джоунс надигна глава от скута ми и плахо погледна назад. От призрачното момче нямаше и следа. Ала сърцето ми продължавате да тупти силно - защото отново бях видял призрака. И другите го бяха видели, но по някаква причина искаха да го скрият от мен. Искаха дори да ме убедят, че е било чакал. Но аз знаех, че не беше.
Пристигнахме около полунощ в мрачния и неприветлив Калуидж и аз изтръпнах при вида на каменните стени и тъмните прозорци, които дори ярката луна не можеше да сгрее. Хълмът отзад чернееше зловещо, като грозна, плътна сянка. Каква ли беше тайната на имението Калуидж? Чий призрак ни преследваше и какво криеха от мен домакините? И защо? Трябва да има причина. Нищо не знаех за подобни редки явления, но нямаше логика да се появяват безпричинно.
Влязохме през портала и стъпихме по утъпканата пътека, водеща към входа сградата. Всички мълчаха, а съсухреното лице на чичо Майръс изглеждаше зловещо на лунната светлина. Прекрасната госпожица Джоунс беше странно бяла, очите й светеха с някакво особено пламъче. Когато влязохме вътре и запалихме обилното осветление, цялата мрачна илюзия изчезна. Картините по стените на всекидневната сияеха със своята богата симфония от цветове, стълбището за горния етаж се виеше елегантно в края на преддверието, а отворената вртата към верандата сякаш ни казваше, че вечерта още не е свършила, че можем отново да седнем на масата с по чаша вино и да продължим сладките приказки от дома на лорд Стивънс. Ние обаче решихме да си легнем.
Госпожица Джоунс се качи с мен, за да ми оправи леглото. Въпреки че й бях казал, че и сам мога да направя тази процедура, младата жена настоя тя да го направи. Щом влязохме в червената стая, тя застана до големия гардероб и се загледа в леглото.
- Тук спеше той. Спомням си го като малка.
- Кой? - попитах.
- Джейкъб. Синът на господин Уолър.
- Джейкъб ли?
- Ние обичахме да си играем в тази стая. Аз бях едва на три години, а той на осем. Въпреки че бях малко дете, спомените ми с него бяха ярки. Тогава майка ми работеше при господин Уолър и ние живеехме тук. Един ден майка дойде при мен, в моята стая, и с печален поглед и ми съобщи, че Джейкъб вече не е сред нас. Тогава не разбрах какво точно имаше в предвид, но осъзнах, че никога повече нямам да си играя с него.
- Съжалявам. А знаете ли какво се е случило?
- Никой не желаеше да говори за момчето. Дори господин Уолър забрани да се споменава името му. Но в мен останаха някои подозрения – каза тя и тръгна към леглото.
- Какви? – попитах.
- Няма значение. Не мисля че сте подходящия човек, на когото бих споделила всичко.
- Защо? Какво не е наред?
- По-рано казах, че не желая присъствието ви тук, но съм длъжна да се съобразявам с желанието на господин Уолър и да се правя на смирена прислужница, за да се чувствате добре. Нали така?
- Извинявам се, госпожице, но няма как да съм добре, след като зная, че поради незнайна причина някой тук ме мрази. Колкото и да се стараете да не го показвате, фактът, че за втори път ми го споменавате, ме кара да се чувствам ужасно – внезапно избухнах, подразнен от думите на младата жена.
- Съжалявам да го чуя. Наистина не трябваше да го казвам – лицето й поруменя и аз осъзнах, че тя се чувства гузно.
- Може би. Но така поне зная какво чувствате.
- Мисля че Джейкъб беше убит.
- Убит ли? Защо?
- Не зная. Но както казах, това е мое подозрение. А истината може да е друга – тя се усмихна и аз видях топлотата в очите й. Не знайно защо почувствах, че вече не ме мрази толкова много.
- А това момче, което видяхме на идване? Което подплаши коня? Познавате ли го?
- Кое момче? Не видях никакво момче – думите й прозвучаха несигурно и аз веднага разбрах, че ме лъжеше. Но не исках да я притискам, затова завърших разговора с думите:
- Няма значение.
Тя оправи леглото, светна нощната лампа и изгаси полилея.
- Лека нощ, Питър – рече тя преди да излезе от стаята, като отново се усмихна мило.
- Лека нощ госпожице и ви благодаря – отговорих, след което се пъхнах в меката завивка.
Лежейки по корем, тъй като гърбът все още ме болеше, аз анализирах преживяванията през изминалия ден. Отначало мислите ме отведоха в дома на лорд Стивънс, където с красивата му дъщеря Виктория проведохме доста интересен разговор. Тя искаше да види призракът в Калуидж, но баща й не разрешаваше да идва тук. А утре в два следобед трябва да я чакам в гората зад имението, където ще дойде без знанието на лорда. Може би искаше да ми каже нещо. Или да ми покаже.
След това, на път за Калуидж се появи призрака, който подплаши коня. Странно бе, че досега не осъзнавах докрай какво виждат очите ми. Може би заради странностите на всички тук, или заради цялата смяна на обстановката, аз добре знаех, че съм свидетел на нещо свръхестествено: въпреки това умът ми сякаш не можеше да възприеме истинската сила на преживяното. Нямаше го големият ужас, който поражда една такава среща, нямаше го осъзнаването, че светът не е такъв, какъвто ни се представя, че легендите за духове навярно са истина.
После дойде разговорът с госпожица Джоунс, в който тя ми разкри подозрението и, че Джейкъб може би е убит. Въпросите се появяваха един след друг, но отговори така и не идваха.
Накрая мислите ми се сляха с предстоящото съновидение. Сънувах, че играем с Джейкъб на футбол в плувналата зеленина градина на Калуидж. Лъчите на слънцето светеха ярко, а усмивката на детето беше толкова жизнерадостна, сякаш цялата позитивна енергия на света бе събрана в нея. Аз му подавах леко топката, а той ми я връщаше с по-силни удари. Някак си знаех, че това дете скоро ще бъде убито. Беше ми мъчно за него, но не биваше да му казвам, за да не му развалям радостта. А и аз също бях във вихъра на щастието. В такава зелена обстановка, сред ярките слънчеви лъчи и сияещото дете, човек няма как да не бъде щастлив.
... следва продължение...
© Донко Найденов All rights reserved.