1

      И така той написа своя велик роман. Или повест.  Или разказ. Така де... и така той написа своя велик шедьовър.  Колко хубаво би било да прочета това като финално изречение в утрешния брой на „Градски хроники“  (стига да беше вярно), но едва ли ще  ме споходи такъв късмет. И все пак можеше да бъда тлъсто похвален от някой известен критик със странна фамилия, който да е ужасяващо жесток, но от време на време и той да прекланя смирено глава пред младия гений на литературното творчество. Братче, как ненавиждам хората със странни фамилии.  Все ще се намери някой си Иван Куков, Генади Колипатков или пък Петя Домишлярова – все някакви такива извъртяни фамилии. Ще си кажеш, че и самият човек е такъв. Извъртян. И донякъде ще си прав. Не мога да се сетя, кога за последно Соня Змеева се е оказала добър и съвестен гражданин, който си пада по дъждовните утрини и късните разходки по плажа на залез слънце. Не! Или ще е някой корумпиран съдия от Върховния съд,  или някой катаджия  - старши Къдрев, който по ирония на съдбата има повече косми по гърба, отколкото под фуражката – и с ехидна усмивка, посукващ ориенталски мустак, те пита „Сега ще пишем или какво?"

       Човек идва с името си и си отива сам. После я останало нещо след теб, я не. Някои хора успяват да оставят това-онова и  ги помнят повече от четиресет дни, а други и приживе си остават никому и всекиму неизвестни.

     Как се отклоних от темата обаче. Често ми се случва. Понякога не се усещам, но ако тръгна да ви разправям нещо, така се отплесвам, че забравям не за какво, а дори с кого говоря. Например вчера се срещнах с комшията пред блока. Живея в малко панелно блокче в центъра на града. Всъщност не е в центъра, но така съм свикнал да казвам на всички. Не знам защо го правя. Блокчето е доста прилично и си има всичко, което едно блокче трябва да има. Има си входна врата, пощички, изрисувани с маркер стени и налепени обяви за обезпаразитяване и спешна ключарска помощ. Миналата зима покривът протече и трябваше да събираме пари за ремонт. Не знам защо и аз давам пари, след като живея на първия етаж, но предполагам така е редно, защото това засяга всички и е за общото благо и прочие. Съседите не са много разбрани, но пък не познавам човек, който да си харесва съседите. И като се замисля, че всеки съсед е съсед на някой друг, а той пък е съсед на още по-друг  – май излиза, че хората хич не се харесват.  

        Та за съседа ви разправях. Излизам аз от вкъщи с торбата за боклука и точно да натисна дръжката на входната врата - насреща комшията Саракашев. И той беше извъртян човек. На видима възраст около седемдесет години, а всъщност беше  далеч по-стар. От баща ми знам, че едно време е бил голямата работа. Бил е военен – мисля, че полковник. Живял е доста добре. Има две дъщери и цял куп медали, признания и  ордени за храброст. Жена му обаче го напуска и заминава да живее в Италия с любовника си, а дъщерите му го посещават от време на време. Идваха преди няколко години едно лято за два дни и от тогава не съм ги виждал, нито съм чувал за тях. Саракашев се пенсионирал млад по болест – нещо със ставите – и  дните му преминават в четене на вестници и разхождане на малкия пинчер, който може да е по-възрастен и от него.  Какъв дявол беше това куче само. Старо и зло – като учителката ми по химия. Кучето беше с размерите на дистанционно за телевизор – но лаеше двадесет часа в денонощието. През другите четири само скимтеше. Не знам какви врагове може да има едно куче, което се побира в чаша за кафе, но определено тази черна напаст водеше всички класации. Не бях сигурен дали и Саракашев го харесва въобще. Макар че старчето беше почти глухо и това обясняваше нещата.

- НАКЪДЕ ТАКА, МОМЧЕ ? – кресна ми насреща.

- Здравейте, господин Саракашев, драго ми е да ви видя – хич не ми беше драго, но понякога казвам такива неща, защото просто не знам какво друго да кажа.

- КЪДЕ ОТИВАШ, МОМЧЕ?  - продължи да вика старчето, като ме обливаше в сочни плюнки.

- Изхвърлям боклука – казах му. – След това отивам да се видя с един приятел.

- А, ПРИЯТЕЛКА, ТАКА ЛИ? ИМАШ СИ ПРИЯТЕЛКА, А, МОМЧЕ?

        Не знам защо продължаваше да ме нарича „момче“. Наистина. Спокойно може да ми е пра-дядо, но такъв тип обръщения от по-възрастните хора, които не са ми роднини, винаги са ми се стрували странни.

- Не, отивам да се видя с приятел. Един колега от университета – отговорих му аз.

- КАК СЕ КАЗВА ТАЗИ ПРИЯТЕЛКА, МОМЧЕ? – продължи да упорства старецът.

- Няма да се виждам с приятелка, а с приятел. Кристиян – колега от университета – повторих аз.

- ХРИСТИЯНА, А? ДЪЩЕРЯ МИ СЕ КАЗВА ХРИСТИЯНА.

- Казвам ви отново, че няма да се виждам с Християна, а с Кристиян, мой приятел – опитах се бъда все така любезен, с оглед на възрастовата разлика 1:4, но бавно напрежението в гърлото ми нарастваше.

- ЗНАЧИ ТАКА. ИМАШ СИ ПРИЯТЕЛКА И ОТИВАШ ДА Я ВИДИШ. ТЯ ХУБАВКА ЛИ Е, А, МОМЧЕ? – продължаваше да подвиква Саракашев, като явно изолираше и мен, и бесния лай на домашния си любимец, който всеки момент щеше да прегризе каишката и да ми скочи.

- Господин Саракашев, моля ви да ме разберете, като ви казвам, че нямам никакви намерения, поне днес, да се виждам с каквото и да било момиче, още по-малко тя да се казва Християна – наистина нямах.

- ТИ СИ ОЩЕ МНОГО МАЛЪК. НЕ ТИ ЛИ Е РАНО ЗА ПРИЯТEЛКИ, МОМЧЕ? – старецът си знаеше неговата.

Това беше краят. 

- НЕ! НЯМА ДА СЕ ВИЖДАМ С НИКАКВО МОМИЧЕ, ПЕНСИЯ ТАКАВА! ОТИВАМ ДА СЕ ВИДЯ С ПРИЯТЕЛ! МЪЖ! КРИСТИЯН! НЕ ХРИСТИЯНА, НЕ ХРИСТИНКА, НЕ ХРИСТОМИРА, А КРИ-СТИ-АН! РАЗБИРАШ ЛИ МЕ КАКВО ТИ ГОВОРЯ, ДЪРТОФЕЛНИК ТАКЪВ?? И ПРЕСТАНИ ДА МЕ НАРИЧАШ МОМЧЕ!!! – тук вече не издържах и отприщих цялата си енергия. По принцип съм спокоен човек и рядко изпадам в такива ситуации, особено пред органите на ред, но сега не знам какво ми стана.

         Комшията и кучето му ме гледаха с един такъв любопитен поглед и не мърдаха. Целият бях червен и пара излизаше от ушите ми. Братче, как се бях ядосал. Бях готов да излежа присъдата си в затвора при още една дума от полковника.
- ЗАЩО ВИКАШ ТАКА, МОМЧЕ? ПРОБЛЕМИ С ПРИЯТЕЛКАТА ЛИ ИМАШ?

        Пинчерът започна отново да лае, изправен на задните си два крака. Не казах нищо, само сведох поглед надолу, въздъхнах и завъртях дръжката на входната врата. От другата страна в миг се почувствах окрилен и със затворени очи издишах цялото напрежение на един път. Зад гърба ми остана Саракашев заедно с любимия си пинчер, който вече драскаше с нокти по вратата и все така неуморно се дереше с писклив кучешки лай.

       Бога ми. Щях да заровя това куче на много, много дълбоко.

       Живо.