Тайнството на “Човешката” душа

Тя вървеше сама в мрака. Улиците бяха пусти. Всичко беше тихо. Целият свят беше утихнал в мръсно-черната нощ. Тя чувстваше пронизващата я самота все повече и повече. Червеното ù наметало се рееше, а качулката ù беше спусната много ниско, закривайки красивото ù лице. Приличаше досущ на Червената шапчица, но всъщност не беше толкова невинна. Тя бе Пратеница на Мрака. Не биваше да изпитва чувства, но след всяка разходка на Земята (тази ужасяваща планета) Тя чувстваше все повече и повече, а това бе проклятие, ужасно нещо… ”но и толкова сладко” – помисли Тя. Това беше нередно и Тя го знаеше. Не можеше да сподели с никой, защото “приятелите” ù бяха също Пратеници, а те веднага щяха да я докладват. Обичаше да чувства адреналина, нахлуващ в главата ù, когато отнемаше човешки живот. Но след това... след това беше ужасно. Връщаше се в Мрака, а това място беше толкова лишено от емоции, че Тя  все по-често приемаше мисии. Тя съжаляваше за  отнетите човешки животи, но искаше отново и отново да чувства, а това означаваше нова разходка и нов труп.

Тя беше Смъртта. Е, не точно  Смъртта, но пък работеше за нея. Тя, Смъртта, никога не се показваше на Земята. Не обичаше това място и затова пращаше своите чираци да се занимават с дреболии като жалките хорица и т.н. Тя стоеше в своя мрачен трон и кроеше коварните си планове и подписваше списъците със смъртните присъди.

Пратениците на Мрака бяха на почит и всички други им завиждаха, но в този момент Тя завиждаше дори на дребните чиновници на Смъртта. Тя беше празна, чувстваше се незавършена. И се чувстваше все по-празна  след всяка мисия, но емоциите… те… са като наркотик. И тя искаше все повече и повече от тях. Беше ненаситна. Искаше цялата  гама от чувства само за себе си. Затова, докато лежеше върху леглото си от тръни, ù мина една уж бърза мисъл, но тази идея се настани трайно в главата ù. Тя подготвяше тайно план, съзнавайки всичките му рискове.

Тя нахлу в тронната зала на Смъртта, избутвайки охраната. Смъртта видимо се развълнува и попита с мек, но същевременно заплашителен глас:

-         Какво искаш?

-         Искам истинска мисия. От онези, които възлагаш на най-добрите Пратеници.

-         А ти смяташ ли се за толкова добра?

Тя събра цялата си смелост и отговори:

-         Да, смятам се, а ти ме подценяваш винаги.

-         Харесва ми амбицията ти. – изрече Смъртта. Но  внимавай, ще се опариш, да знаеш, и да не кажеш, че не съм те предупредила.

Така Тя получи своето  разрешение и повече не ù трябваше. След няколко минути червената ù коса се рееше из улиците. Тя захвърли наметалото си и се потопи в океана от чувства. Наметалото беше отличителен знак на Пратениците и с този жест Тя отхвърли влиянието на Смъртта. Всичко беше страхотно. Тя чувстваше и чувстваше. Тя се чувстваше свободна и щастлива. Беше омаяна от тази магия.

Но изведнъж всичко се срути с гръм и трясък. Случи се нещо. Вече всичко не беше тъй чудесно. Завладяха я страх, отчаяние, гняв и депресия. Изпита цялата гама от отрицателни емоции. Не бе свикнала с толкова силни чувства. Беше безсилна пред тях. За пръв път се почувства безсилна пред нещо. Нейните представи и  мечти рухнаха и Тя отново намрази този свят.

Върна се и облече наметалото си, но когато отвори очи, не беше обратно в Мрака, а вместо това си беше отново на мокрия асфалт, отново на ужасната земя. Тя видя бележка във вътрешния джоб на наметалото, която гласеше “Дойде време да понесеш последиците от твоята постъпка. Вечно твоя Смърт.”  . Тя изпадна в ужасна паника. Не можеше да се върне вкъщи, но не можеше и да остане, защото чувствата я убиваха. Тя съжаляваше и горчиво се разкайваше за постъпката си, но вече бе късно за това. Тя започна да дращи с дългите си нокти по асфалта и тогава забеляза, че чувства болка. Вече бе смъртна. Не знаеше къде да се дене. Молеше се някой от бившите ù колеги да  дойде за нея, но това така и не стана.  Това наказание беше ужасно. По-ужасно от самия Ад и тогава си спомни думите на Смъртта, че Адът е на земята, а не под нея и тогава осъзна всичко. Тя предаде Смъртта и сега тя я оставя да си оправя сама кашата, която забърка. Така Тя преживя  много време на Земята. Красотата ù повехна, лицето ù беше застинало в ужасна гримаса. Тя се криеше от света, в който така желаеше преди да живее, сега проклинаше от все сърце. Дните, месеците, дори и годините, които прекарваше на планетата, ù се струваха като векове. Нижеха се ужасно бавно.

Тя се криеше в най-тъмните кътчета на изоставени сгради. Не искаше хората да я виждат. Не искаше да чувства нищо, но дори и забравена от всички, чувствата не я забравяха, а оставаха с нея и я преследваха, където и да отиде, за да я измъчват. За нея нямаше ден и нощ. Всичко беше едно ужасно мъчение и тя страдаше постоянно.

Молеше се всеки ден за смърт и един ден тя я сполетя. Тя не беше забравила инстинктите си и усети стъпките на Пратеника, който минаваше зад гърба ù, но не се съпротивляваше изобщо. За нея това беше мечтаното спасение. Но нещо я изненада страшно. Вместо да ù изтръгне сърцето, Пратеника постави глава на рамото ù, отмести жалкия  остатък от някогашната ù красива червена коса  и прошепна    “Имаш съобщение от господарката. Тя каза – не издържа изпита, за което искрено съжалявам, но това беше за урок и на теб, и на всички други, че Адът е на земята. И още нещо – никой не може да измами Смъртта.” След това Пратеника протегна ръка и извади сърцето ù оставяйки безжизнения труп на земята.

Специални благодарности за заглавието на Владка (Limpy)