Такава лекота и безгрижие...
- Мамо, трябва да му говориш... Така просто се поддържа мозъкът, възприятията, чувствителността... Опитай, спомни си нещо хубаво и поговори на глас със себе си и с него... ние вече цяла седмица му четем приказки, Катя за училище разказва...
- Добре, ще опитам... Само че вие си вървете, деца, вървете... ще се смущавам пред вас...
- E, и без това тръгваме вече... Ако има нещо, повикай дежурната сестра...
............
... Скъпи мой... любими... Толкова съм уморена тази седмица, че днес спах почти цял ден - само станах да пия кафе, да хапна и пак се върнах в леглото, пък и Петьо настояваше... Отново те сънувах... Не знам защо в последно време толкова често. Но това беше горчив сън... Ще попиташ - защо? Затова, мили, защото беше красив, такава красива фантазия...))) Та ние толкова отдавна сме отвъд 25-те))) ... Какво ли да говорим...
... Бяхме край някакво езеро... в планината... Мека есен... дървена къща, камина, елени, лодка... Особен звук на гората.. Не знам, чувал ли си такъв? Гората е странно място... Тя диша и откликва на мислите ти... И така, събирахме с теб сухи клонки... след това ти се занимаваше с тях, с някакви пънове... Аз хранех всякакви животинки))... След това приготвях странна вечеря, но не ядохме, оставихме я... После аз се люлях на люлка направо в стаята, а ти си подрънкваше леко на китара... След това лежахме край камината... но кой знае защо виждахме звездите - може би целият покрив беше огромен прозорец... И... се докосвахме - бавно-бавно... нежно-нежно...))), танцувахме един около друг... И изведнъж, с някакво особено желание на волята се повдигнахме и полетяхме - над гората... към върха... такава лекота и безгрижие... и се върнахме... И меко прегърнати, заспахме...
... А след това - кучето залая... и се отвори вратата на спалнята)... Влезе Петьо, каза - време е да вървим... при теб...
- О, господи!... Аз плача, мили, но не се срамувам... Колко е топла ръката ти!... ... Знаеш ли, това място в планината го видях още веднъж, само че теб те нямаше там тогава... Просто, когато писах любимите ти стихове, това беше картината пред очите ми... Ти би си спомнил, скъпи... Странно, че си спомних), нещо изплува от дълбините, кой знае защо...
..............
... Старицата се замисли. В отворения прозорец последните лъчи на слънцето разкрасяваха майските облаци, а привечерният ветрец довяваше едва различимите думи на прощаваща се под прозореца на болницата двойка:
- Обичам те, мила!....
- Обичам те, скъпи мой!...
- Ой, ти... ти...!... Ей сега, сега ще извикам дежурната...
© Дивна All rights reserved.
Благодаря! 
