Dec 30, 2016, 9:34 PM

Танцът 

  Prose » Narratives
383 0 0
2 мин reading

„Моля те, не ме разочаровай, само не ме разочаровай..." си повтаряше
тя на ум, докато вървеше по калната улица към вкъщи. Дъждът се сипеше
върху червеното ѝ наметало и въпреки качулката, тя беше станала вир
вода. Но не обръщаше внимание на дъжда. Мислите ѝ бяха заети с друго. В
ръката си стискаше единственото нещо, което ѝ беше останало от сестра й
– малка брошка във формата на вълк, виещ към луната. За сега това беше
единствената ѝ надежда да я намери.
- Моля те, не ме разочаровай, ти си ми последната надежда... – каза тя,
този път на глас, говорейки сякаш на брошката.

Трябваше час по-скоро да се прибере вкъщи, трябваше да намери
сестра си, а за целта беше изминала целият този път до колибата на
вещицата извън селото. Там тя отчаяно ѝ се беше молила да ѝ помогне,
изгубила вече всякаква друга надежда. Когато я беше видяла, вещицата ѝ
се беше усмихнала и ѝ беше казала, че може да сключат някаква сделка,
стига момичето да е готово да си плати, а тя беше, беше готова на всичко
за сестра си. Вещицата ѝ беше казала, че единственото нещо, което ѝ
трябва, за да я намери, е някаква вещ на сестра си, нещо, което ѝ е
принадлежало. Затова сега момичето тичаше към вкъщи, стискайки
брошката в ръка.
Когато най-после стигна до пред вратата, направо нахлу вътре, почти
разбивайки я. Приготви всичко, точно както ѝ беше казала старата жена.
Седна в средата на стаята, остави пред себе си брошката и си затвори
очите, мислейки за сестра си. В първите няколко момента не се случи нищо.
Тъкмо когато почти се беше отказала, мислейки си, как е могла да се хване
на приказките на една изкуфяла старица, пред очите ѝ изникна образ. Тя се
стресна, тъй като очите ѝ все още бяха затворени. Първоначално това
което виждаше беше луната, пълна и ярка, изпълваше всичко наоколо с
бялото си сияние. После се появи поляна, сякаш излязла от приказка.
Луната грееше в нощта високо в небето, а на поляната група момичета,
танцуваха в кръг в луд изящен танц. Те бяха облечени в бели рокли, които
бяха толкова леки и така се носеха около тях, че сякаш ги нямаше.

„Самодиви?“, помисли си тя и в този момент, разбра че това вече не е
просто видение, тя вече беше там, при тях, а те я викаха да се присъедини
към техния невинен танц. Тя се приближи и тогава разпозна сестра си.
Свали червеното си наметало и хвана протегнатите към нея ръце. Всички те
бяха нейни сестри.

© Илияна All rights reserved.

Този разказ е писан като предизвикателство. Някой друг ми предложи първото изречение и аз писах след него, в рамките на един час.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??