„Най-много обичах да гледам небето. Всичките онези звезди, които сякаш светеха за мен и ми нашепваха, че съм родена за велики дела. Обичах и дългите ни разговори край огъня. Ние не бяхме просто племе. Бяхме едно семейство.

Вероятно нямаше да забравя и деня, в който за първи път тръгнах на училище. Всичко беше повече от идеално. В началото. Обичам този период от време когато все още не познаваш хората и имаш измамното усещане, че всички ти мислят доброто. И може би част от тях наистина щяха, ако не бях такава, каквато съм.

Няма да забравя никога и деня, в който един съученик ме блъсна в снега, само защото не бях българка като него. И разбира се, без да се замисля, се изправих и му ударих най-силния шамар, който бях удряла на някого. Цяла седмица ходеше с червена буза. Но оттогава никой не посмя да ми каже и думичка. Отбягваха ме и ме обсъждаха зад гърба ми. Приемаха ме за различна и ме заклеймяваха заради слуховете, които от векове се носеха за нас...

Може би тук е времето да спомена и за отживелите ни традиции и това как от дете бях обещана за жена на някакъв богаташ от нашите. Ха! И аз така си виках... Избягах, разбира се, и то с този когото обичах. Аз съм волна птица, душа скитница - не мога да стоя някъде, където не принадлежа, само защото така е „редно“. Съветвам ви и вие да не го правите. Обичайте! Дори да казват, че е грешно. Дори да не ви подкрепя никой. Обичайте лудо. И започнете от себе си. Може би ще се простите с много от хората, които са ви „обичали“, когато обикнете себе си, но гарантирам, че резултатът ще си струва...

Да, няма да забравя и последния разговор с баща ми, при който си казахме доста тежки думи. Нито пък сълзите в очите на майка ми...

Нищо лошо няма да забравя. Но ще запомня едно нещо, а именно коя съм аз. И вие винаги помнете кои сте и какво сте постигнали...“

Залата се изпълни с бурни аплодисменти. Айше Тодорова, професорът по Съвременна българска литература, отиде до тоалетната. Имаше нужда да поднови грима си...