Вероятно всеки от вас е имал такива дни и няма как да е иначе, все пак всички сме хора и правим грешки или пък забравяме за нещо в ежедневието си. Такъв бе и за мен този ден и мисля, че е добър пример за един тежък ден.
Още със ставането си дори не пил задължителното си сутрешно кафе, не облякъл се подходящо за деня трябваше да излетя към центъра с брат си, знаейки, че нервите ще вземат превес над мен. В лудницата от коли спряхме на километри от целта ни и трябваше да продължим пеш, а денят бе студен. Обикаляхме с часове, търсехме и неусетно за мен се разболях, но продължавах да вървя, докато спрях да усещам и краката си. Умората си казваше думата, но всичко бе вече свършено или поне така си мислех аз. Прибрах се вкъщи, не хапвал нищо цял ден, изнервен до мозъка на костите, със силно главоболие и премръзнал. Накратко - разбит. И от къде ми дойде идеята да седна на компютъра, да видя някои неща и хоп - гаджето ми писало и върнах с мисълта, да получа някоя мила дума и целувка, било тя и виртуална. Но далеч не стана така, още след първото ми изречение бях подхванат, осъден, че не съм се сетил да и се обадя. И така се започна една велика караница, докато не реших да излезна, да се махна и точно преди ставане видях едно "хубаво" изречение, което няма да забравя. "И ти си като всички други"! Наистина ме засегна този път, не, че не го бях чувал и преди, но този път ми дойде в повече и с наранено самочувствие и гордост, както и под влиянието на нервите, реших да напиша нещо, което и тя да не забрави никога. Може би беше грешка, а може би се защитих, но след моите думи и тя се засегна и каза, че не иска да сме вече заедно. Опитах да оправя нещата, доколко сполучливо, не знам.
И това беше завършекът на моя ден. Кой бе прав и кой не, не зная, дадох това, което и получих. За мен това е един тежък ден, за вас не зная?!