“Как е времето при вас?”

“Преди да сляза долу беше слънчево, но по нашите планини може за секунди да завали. А при вас как е?”

“Студен въздух идва от север, смесва се с влагата от океана, накратко казано – неприятнo ...”

Откакто бяха открили тайната пряка линия (те си я наричаха “телефон на доверието”), двамата президенти бяха станали почти приятели. Започнали бяха взаимно да се откриват и опознават и с нетърпение чакаха следващия разговор.

“Сетих се, че ние никога не сме сравнявали диаметрите на ония си работи.”

“Ами че да ги сравним. Аз имам линийка под ръка … ето, на моята е четиpи сантиметра и половина.”

“А на моята е пет сантиметра.”

“Брей, че вие там как ги мерите тия сантиметри?”

“Че как – нормално! Ти да не вземеш да кажеш, че по погрешка си мерил в инчове? Стар виц е това.”

“Не, но исках да кажа, че моята сигурно стърчи поне c един сантиметър по-нагоре.”

Когато слизаше в интимния бетонен интериор на двеста метра под земята, всеки от двамата сякаш разкриваше истинската си същност на свенлив и уязвим човек. Може би затова те по мълчаливо взаимно съгласие наричаха “оная работа” големите червени копчета, каквито има още само в няколко страни по света и до които никой от простосмъртните няма достъп. Отвреме-навреме всеки от тях си я галеше, както се гали малко дете по главата.

“А бе днес нали е първи април, та ми дойде една луда идея. Какво ще кажеш на “три” да натиснем едновременно ония работи?”

“Ха-ха-ха, тогава историците все ще спорят кой е почнал първи.”

“Е, ще го направим ли?”

“Добре. Започвам да брoя.”

Двата гласа се сляха в един: “Едно-о-о, две-е-е, три-и-и-и-и!”

Когато веселата глъчка поутихна, настъпи кратка неловка пауза.

“Виж, трябва да ти кажа, че аз натиснах наистина, не на ужким ...”

“A-а-а, ти също, така ли? Тогава май ще трябва да кажем на генералите, няма как ...”

“И аз мисля така. Е, хайде, до скоро.”

“До скоро.”

Слънцето сe усмихваше със следобедните си лъчи към Вашингтон, а с утренните – към Пхенян. До долитането на ракетите оставаха още няколко минути …