Смартфонът звънеше настоятелно от тротоара, точно до табелата на автобусната спирка. В късната вечер на нея нямаше никого.

   Последният автобус спря с пъшкане минути преди полунощ. От него слезе само млада жена. Забеляза светещия телефон. Наведе се и го вдигна. На екрана имаше номер, без име. Поколеба се, но плъзна пръст по зелената слушалка.

   - Ало! Ани! – гласът на мъжа звучеше припряно.

   - Да, аз съм... 

  Жената беше изненадана. Казваше се Ани.

   - Ани, прости ми! Направих глупост... Обичам те, обичам те, обичам те! Ще се омъжиш ли за мен?

   - Кой се обажда?! Не ви познавам. Чакайте! Аз...

   - Как... кой?! – прекъсна я мъжът - Ани, моля те! Искам да се видим. Всичко ще ти обясня.

   - Чакайте малко! Не съм тази, за която ме мислите. Намерих...

   - Какво?! Намерила си друг?! Значи това... наистина е краят?...

   - Не, господине! Не съм вашата Ани. Току-що намерих телефон и вие позвънихте на него.

   - Точно така, Ани. Аз оставих телефона на автобусната спирка. За теб. Всяка вечер гледам от прозореца на блока как слизаш от последния автобус. Сама. Прекрасна. Както онази вечер, когато се целунахме за първи път... Не вдигаш телефона си, и оставих друг. Идвам при теб, Ани. Ето ме... Чакай! Защо не те виждам на спирката?! Къде си?! Ани?!...

   Жената прекъсна разговора.

   - Наивник! Наистина ли смяташе, че съм забравила телефонния ти номер?! И че ще остана на спирката да те чакам!

Отиде до шофьора на автобуса и го помоли да я остави до първото свободно такси.

Б.а. Разказът е участник в инициативата на Кашалот - Спирка за разкази. Темата е "Отново на път", за гр. София 2019г.