Тъжният край на една поетеса
Тъжният край на една поетеса
... и тя тръгна... Тъгата отново я беше повела за ръка... Не беше писала от цяла вечност. Гърдите й бяха изпълнени с празнота. Толкова много бели листи и толкова много тишина!
Дългите алеи от чемшир, между които вървеше се люлееха тихичко. Сякаш и те, сякаш и целия свят не разбираха, какво се случва... Но тя знаеше... Вече беше почувствала това със сърцето си... С душата си... Душата й - нейната силно ранима душа, която тя едва беше прикрила с лекия лунен воал на трепкащото нощно сияние... Не искаше повече любови, бе намразила до безумие онези глупави пеперуди в стомаха си... Сега тя чувстваше само тъга... Тъга и нищо друго... Тъга, на която под призрачния блясък на звездите тази вечер тя щеше да се отдаде...
Луната, за да не е сама разстилаше над нея своя тих безспир... Тя чувстваше милувката на бледите лунни лъчи и това беше единствената й утеха в момента... Ех, да можеше някак си да си вземе и страстта! Там, за където бе тръгнала... Онази страст, с която пишеше...
Тя умираше... Духът й, цялото й същество... Една жена с гола душа и с разпуснати дълги коси... Една Менада, тръгнала към последното си пиршество...
© Светла Асенова All rights reserved.
