Тишината беше ужасно мъчителна. Тя и сега е  мъчителна, след толкова години...
Живее в нея, преследва я, заглушава всеки смях, всяка надежда, разсича всяка глътка въздух на малки животоспасяващи трохички кислород, колкото да диша. Но сърцето иска много кислород. А душата... какво иска душата? Има ли тя душа? Изобщо имала ли е някога?
Кафето и е противно. Първо го пиеше чисто, после го пиеше с мляко,  но винаги без захар. Сега го пие с много мляко и с много отегчение. Но не смееше да го спре. Тази огромна чаша кафе с мляко, изпивана всяка сутрин от залутания й живот, беше единственото нещо, което можеше да контролира безупречно, което щеше да се повтаря отново и отново, за да й напомня, че живее. Стаята е светла, слънцето се завърна след дълго отсъствие, и въздухът е друг. За толкова кратко време сивият градски пейзаж се превърна във феерия от багри и аромати, истинска буря от светлини и звуци. Хората сияят. Само тя не. Чувстваше се толкова добре през мрачните и студени зимни дни, когато съзираше част от съмненията и безувствието си в очите на ранобудните - изтръпнали и свити в някаква безпределна обреченост хорица. Отиващи някъде, връщащи се от някъде - и все вглъбени в безнадеждието си. А сега цъфтят, като кестените - нахално изцъклили богатите си цветове нагоре, към небесата и щедро разстлали огромните си разперени листа в корони. Само случаен слънчев лъч пробива през такава корона. Но в нея не пробива светлина. Там - вътре е мрак.
Тишината беше ужасно мъчителна. Никой не се опитваше да я успокои. Всички стояха далече от нея и клатеха скръбно глави. Те всъщност бяха потънали в своята болка. Ненормална ситуация, неестествена. Да почине дете. Нейното дете. Само който го е преживял знае за какво става дума. Това не преминава, не избледнява, времето не го превръща в пепел. Времето превръща в пепел нея. Бавно и мъчително, с убийствена жестокост... Такава вина няма. Тя е чудовищна.
А тишината беше ужасно мъчителна. Защото беше в нея. Загнезди се в онзи миг, когато прегърна студеното телце, уверена, че ще го стопли и съживи. Тази безумна вяра се строполи и лумна като адски пламък. В тишината, в сърцето на пламъка, душата й се гърчеше, душа без сетива и смисъл. Само болезнената, ослепяваща светлина на тази пещ я държеше жива, само тази болка. Отдавна тленното претръпна, тялото й не усещаше болка, никаква тръпка не можеше да премине по кожата й. Беше само механизъм, биологична маса, безчувствена.
Разбра, че  е оглушала, когато се развика и не чу нищо. Сълзите и виковете се смесваха в потресаваща, ужасяваща лудост. Колкото повече викаше, по-плахо отекваше звука в нея. И оглуша безвъзвратно.
Изхвърли всички снимки и видеокасети. Само при докосването им пръстите й сякаш изгоряха. Смени си къщата, живота, напусна хората... Избяга от тях. Той не издържа на това. Не можа да я свести, без това едва се справяше със своята болка... Къде изчезна, не знаеше. И не искаше да знае. Всеки разум я изостави. Потъна в тишината...
А е късна пролет и всичко цъфти. Раждат се животи. Този неподвластен на никави демони кръговрат усилваше омразата й към света, съдбата и Бога. Тази капка гняв и голямата чаша кафе с мляко бяха единствената й връзка с реалността и времето.
И лалетата, които носеше на малкия гроб. Малката обичаше лаленца, наричаше всяка тревичка и всяко трънче лаленце. Незнайно защо. Много ги харесваше. И тя й носеше. Но не вярваше, че ги вижда, нито, че им се радва. Не вярваше в тези безумни бабешки притчи...
В нищо вече не вярва. Само в тишината...

П.П. На една моя приятелка, която ще обичам винаги...