Тогава, когато...
Когато планинските върхове се превърнат в солници. И утрото се изразява с любовното жужене на пчела. Когато небето е толкова близко, че се побира в зениците ми... и оставя следа. Когато успея да разлея копнежите си в простора и душата ми е кожа...жадна, дишаща...къпеща се в слънчева заря...
Тогава. Тогава ще тръгна решено към себе си. Ще си позволя да имам крилата, които си обещавах като малка. Ще позволя на слънцето да ми закичи лунички. Защото луничките се раждат точно там, където слънцето целува кожата ми.
...Когато шепна с мигли. И миговете забавят забързания си ход, за да се насладят на вибрациите, породени от шепота. Когато емоциите ми са приливна вълна, а морската пяна е усещане за предназначение. Принадлежене. И два чифта стъпки в роса.
Тогава. Тогава ще те оставя да тръгнеш към мен. Скрил в струните всичките си лица, вплел усмивка с трапчинки дори. Вопъл. Топъл. И притихващ летен вятър... Ще те оставя да ме опознаеш. Бавно, трескаво. И ще ти позволя да разрошиш косите ми...
Когато се срещнем по средата на пътя искам да те погледна с утеха. Когато кафявото на очите ми ще навява послание. И ще отключиш в мен бездънния ми репертоар от надежда. Когато мекотата на утрото няма да ни белязва с липсата си. И пръстите ще се вплитат във вдишвания. Вдишвания с цвят на смола...
© Ралица Стоева All rights reserved.
