Докато бягах през гората, се зачудих сама на себе си защо си навлякох поредната беля  на главата.

Вярно, че „имението“, в което баща ми ме беше пратил, защото вече не можеше да понесе външния ми вид, не беше ЧАК толкова зле, но се чувствах като в кафез. Нека ви обясня какво представляваше „имението“, в което ме набутаха – то си беше чист интернат за деца, родени с недостатъци или такива, станали жертва на несполучливо вещерство (една грешно направена магия и се озоваваш ха без крак, ха без ръка или според мен без нещо още по-важно - зрение). Аз лично бях от тези, които бяха загубили крака си и нека ви разкажа как точно се случи това.

Името ми е Алексия Сороу и съм родена в благородническо семейство -  голямо и привидно щастливо. Като част от аристокрацията, аз и петте ми по-големи  братя и сестри бяхме обучавани по география, математика и  маниери. Веднъж месечно ни посещаваше и учител по танци, на когото беше поставена задачата да ни научи на всички традиционно изпълнявани танци. По време на един от уроците ни, докато изучавахме уелският фолклор, една от стените се разби и камъните, от които беше направена, се стовари върху по-големия ми брат – Джошуа.  Той беше само с 3 години по-голям от мен, но пък за сметка на това беше неимоверно хилав – китките му бяха не по-дебели от пръчките, с помощта на които придворните носеха вода в имението. Погледнах го и осъзнах, че е изгубил съзнание - това беше моментът, в който паниката ме завладя – въпреки че не бяхме се разбирали кой знае колко добре, с него винаги си пазехме гърбовете един на друг, особено ставаше ли дума за бели, затова можех да твърдя, че той е най-близкото нещо до приятел, което имах.  Хукнах към него, крещеейки името му, надявайки се той да дойде в съзнание от писъците ми – де такъв късмет. Когато се строполих до него, смътно усетих парещата болка в коленете си, причинена от разкъсването на полите ми и остъргването на горния слой кожа на краката ми. Кръвта ми бликна, но приливът на адреналин потуши раздиращата болка, а ужасът, който ме беше завладял, караше мозъка ми да работи на пълни обороти. Придърпвайки главата му в скута си, се заоглеждах и осъзнах, че само аз и Джошуа се намираме в останките от танцовия хол. Чувах тежките стъпки на стражата да бумтят от другата страна на купа  камънаци, но никой от тях не ни се притече на помощ. Затова се хванах за работа – водена от инстинкта си не претърколих скалата настрани, което в последствие разбрах, че е щяло да му коства ръката, а вдигнах тежката маса от крехкото тяло на брат ми. Наведох се. Бързо и припряно започнах да удрям шамари на бледото лице на Джошуа. Той взе, че отвори едното си око, с което действие ме направи най-щастливия човек на света.  Поокопити се за възможно най-кратко време – страхът, че сме изоставени, раздираше сърцето ми, но когато брат ми ме запита, къде са останалите, му отговорих, че са тръгнали да повикат помощ. Страхувах се, че истината ще убие и последните му надежди за спасение. Въпреки че чувахме боевете, които се водеха навън, решихме да пробваме да се измъкнем. Хванах залитащия Джошуа и го поведох към коридора, мястото, на което видяхме първия труп. Сърцето ми заигра в гърдите, знаейки добре, че ние може да сме следващите.  Прекосихме две или три галерии и оставих брат си да се подпира на една от стените, умишлено скрит в сенките, и се запътих към стълбите, виещи се четири етажа надолу – прилоша ми. Замислих се дали има друг начин, по който да смъкна Джошуа долу невредим, е, почти невредим, без да се озовем в мазните ръце на хората, дръзнали да нападнат нашето семейство.

Не знам колко време съм умувала, но виковете на брат ми ме изведоха от унеса, в който се намирах, и в същото време ме накараха да се вцепеня. Последва стоварването на тежка дръжка на меч в челото ми, шок и вълна на страх. Последната мисъл, която мина през ума ми, беше молитва, отправена към Бога, да скрие брат ми от тези, които ме бяха спипали.

Удар в главата може да повали всекиго за един определено дълъг период от време, още повече, ако си на тринайсет. Кръвта в очите не беше никаква изненада, по-скоро беше фактът, че все още съм жива. С бавни и ограничени движения започнах да опипвам пространството около себе си.  Беше тъмно и влажно, като от време на време нещо проблясваше (може би свещ), а и кръвта, макар и да не исках да си признавам, ми смъдеше на очите.  Чувах тежкото дишане на... ами на пипане изглеждаше като дракон, а и по звуците, които издаваше, също приличаше на такъв.  Стигнах до заключението, че се намирам в малка, подземна тъмница и явно съм се застояла толкова, че даже съм се сприятелила и с драконче. То не бе особено голямо – колкото добре охранено куче. Как разбрах това ли? Ами явно аурата ми е излъчвала смелост дори когато съм спала, защото то се беше сгушило до мен и ми предлагаше топлина, като от време на време издишаше малки пламъчета (които пърлеха къдравата ми червена коса).  Нека ви обясня, дракони на такава възраст трудно се намираха, а когато си случеше, те трудно биват дресирани. Явно духът на този малчо беше объркан, защото усещах резервираност, но не и страх. Предполагам той усещаше същото, защото се доближи до мен и облиза кървавите сълзи, стекли се по лицето ми.

Бях се оказала в плен на шайка нехранимайковци, решили, че могат да плячкосат всяка по-впечатляваща от обикновено къща.  Може  би не бяха най-интелигентната група разбойници, стъпвали по нашите земи, но за сметка на това бяха много и много агресивни. Сред тях имаше убийци, бивши затворници, палачи... и естествено професионален готвач и магьосник, за когато стане по-напечено. Явно, аз щях да бъда тяхната нова сервитьорка, затова веднага, щом разбраха, че съм будна, ме тикнаха в кухнята и ми беше наредено на режа моркови. Сериозно ли? Това хич не ми се нравеше, а и топлината на влечугото, с което делихме килия неопределено време, ми липсваше – затова почнах с кроенето на план за бягство. Бях търпелива и ден след ден добавях нови детайли към плана, като естествено в него беше включен и дракона (реших да го наричам Зарос, въпреки  че станеше ли дума за него, го наричаха „то“ ). Освен да режа моркови, а понякога и картофи, с годините ми се довериха и ми повериха грижите за Зарос. Всяка заран му носех прясно мляко (за мен той винаги ще си е бебе, дори когато стане двеста килограма, че и повече), а по пладне скатавах месото, което ми сервираха и му го носех. Три години, по триста шейсет и пет дни... абе да кажем, че с изтичането на дните все повече го заобичвах, а също така събирах кураж и умения да ни измъкна. Страхът вече не присъстваше в ежедневието ми, не се боях от глупаците на „Капитана“, дори и когато вече попораснах и започнаха с подхвърлянията. Но с какъвто се събереш, такъв ставаш – научих начините им да се бият и те знаеха много добре на какво съм способна, затова не си правеха труда да ме дразнят, е поне когато бяха трезви. Техните пиянски изпълнения ми бяха от голяма помощ, защото точно те караха магьосника да се поотпусне и да ми заеме книгите си със заклинания, за неопределено време. Той дори не забелязваше отсъствието на безценните свитъци, а аз учех по едно ново заклинание на вечер, което биваше изпробвано на безжизнените тела на „воините“. Беше ме страх Капитанът да не ме хване, затова пък го надхитрявах, като стривах приспивни билки и му ги смесвах с виното, което изцеждах старателно преди да му го поднеса. Това му беше хубавото да си сервитьорка – можеш да натровиш когото си пожелаеш, а тези малоумници дори не биха заподозрели теб. Голяма част от тях смятаха, че все още изпитвам страх. Е, грешаха.

Та, както казах, всяка вечер учех по ново заклинание, като последното беше от най-голяма важност. На следващата вечер планирах бягството и едно недокрай изпипано чародейство можеше да развали всичко, което бях постигнала по време на престоя си тук. Бях уредила всичко, естествено, без да замесвам никого. Докато стривах поредната конска доза билки, този път не само за Капитана, си повтарях безмълвно думите, с които планирах да измъкна себе си и Зарос от тази сбирщина простаци.

Страх не бях усещала отдавна, но във въпросната нощ чувството ме караше безброй пъти да плуввам в пот и да разтрисам глава. Не бях, не съм и никога няма да бъда човек, поддал се на импулс, подаден от страха, независимо колко много боязънта да ме гложди отвътре, затова веднага щом се уверих, че всички са в Ла-ла ленд, освободих Зарос от оковите му и го поведох възможно най-бързо през телата, попадали на земята, опитвайки се да не му придавам паниката си. Вкарах вече поотрастналото драконче в стаята на Капитана, който похъркваше, легнал на масата. Явно беше разлял виното, а моето драконче беше любопитно. Предполагам се досещате какво щеше да последва. Не знаех дали ще мога да телепортирам заспало вечуго с размерите на каруца, затова бърза започнах да напявам думите, заучени предната вечер, като подскачах край Зарос, опитвайки се да го дръпна от локвата червето вино на земята, без успех естествено. За да завърша ритуала и да ни пренеса на така желаното място, трябваше да накарам Капитана да сложи пръстена си в устата на дракона, който от своя страна трябва да го глътне. Това беше проблема – Капитанът не беше никак слаб, следователно нямаше как да му смъкна пръстена. Знаех си, че болката ще го събуди, въпреки всичко, което сложих във виното му. Хванах малкия нож, който по-рано задигнах от кухнята и смелостта ми натисна острието към пръста му. Стана по-бързо отколкото очаквах, но и писъците ми дойдоха в повече. Ще речеш, че пръстите му режа... което всъщност си беше точно така. В момента, в който пръстта, със златния пръстен на Капитана тупна в ръката ми, извиках името на Зарос, който отвори широко уста. Подхвърлих парчето плът, докато държах устата на Капитана затворена. Дракона глътна пръста очевидно доволен. Изрекох последните думи на заклинанието, докато стисках Капитана, а страхът стискаше мен. Ами ако не се получеше? Паниката замъгли картината, образувала се в съзнанието ми,тази на скътаното имение, в което кракът ми не беше стъпвал от 5 години. Стегнах се и се сетих за Джошуа, който ме вика. Болката ме удари в стомаха, накара ме да се превия. Виках името на Зарос, докато агонията не отмина. Бях се провалила. Най-големият ми кошмар се беше сбъднал, бях предала не само себе си, но и дракона. Отворих очи.

Намирахме се във вестибюла на имението на семейство Сороу. Зарос беше легнал в краката ми и скимтеше. В близките пет минути цялото ми семейство се беше накачулило по терасите на стълбището. Изглеждаха изумени, както се чувствах и аз. Потупах Зарос по гърба. Гледката която се разкри пред мен, когато той стана, не беше приятна, но я бях очаквала от части – беше ми останал само един крак. Явно, не бях особено добра чародейка.

Родителите ми не бяха особено щастливи, когато ме видяха. Единствено Джошуа се държа малко по-топло към мен в сравнение с останалите. В следващите седмици за мен беше изработен крак, с помощта на който можех да се придвижвам. В момента, в който привикнах към него, баща ми безчувствено ме изпрати в интерната – бях недъгава и определено не отговарях на перфектно устроения им животец. Бяха погребали дъщеря и определено не искаха да се разчуе, че добрата Алексия се е върнала от мъртвите без един крак, влачеща дракон със себе си. Затова „имението“ беше перфектното скривалище.   

Да, ама не.

Това бягство ми беше петото и със сигурност не последното. Но станеше ли въпрос за Зарос, бях готова да умра и съответно да убия. Бяха ни довели двамата, след което бяхме поставени в изолация. Единственото нещо, на което ме обучаваха тук, бе стрелбата с лък.  И сега, когато някой ми бе отнел единствената опора в живота, съществото, което ме прибираше в топлата си пародия на прегръдка, когато ме беше страх от собственото ми семейство, никоя стена на интерната или гъста гора, заобикаляща го не можеше да ме спре да изстрелям стрела с отровно жило в сърцето на съществото, отнело  ми Зарос. (...)