Той е толкова прекрасен!
Цветът на очите му е особен, сякаш е потопил зениците си в най-дълбокото на океана и после е посипал прашец, взет от лъчите на слънцето. Приятелката ми казва за него, че има очи, които приличат на море в бурен ден. Не съм убедена, но ми действат магнетично и понякога се чувствам като хипнотизирана пред неговия взор. Мога да седя с часове и да го гледам. Всеки път откривам по нещо ново. Дори снощи точно преди да си тръгна забелязах, че до устните му, от лявата страна има тънка бръчица, толкова тънка, сякаш драсната с писец. Сигурно е случайно. Чертите на лицето му са по-скоро груби, носът му е остър, така си представям някой висш бог от Олимп. Излъчва сила. Недосегаемост. Самота. Зов. Сякаш носи в себе си всичко онова, за което бълнуват жените, макар и скрито, макар и забулено под туника, откриваща силните му колене. Той е толкова съвършен! И мълчи. Не укорява, не обвинява, не разпитва, не те тревожи с недоизказаност или прекалено язвително поведение. И ми става трудно, и по трудно когато идва моментът на тръгване и моментът, който ме кара да извърна глава, да бръкна в най-дълбокото на джоба си и да потърся ключа. Точно в 18.30 трябва да му обърна гръб и сякаш нищо не е било. Нищо. И да заключа тази красота, която не остарява. Това желание...Днес закъснявам с десет минути. След малко ще се включи алармата и почти тичешком ще се наложи да изляза оттук. Чувствам се разбита от огромната самота, която ме чака извън този праг, и ми се иска да можех да стана част от неговата. И никога да не се разделяме. Нито в 18.30, нито когато и да било. Но никога не съществува, както и винаги. Всичко е една въздишка и покой, в който е трудно да играеш каквато и да било роля. Докато излизам, тичайки, чувам, как токчетата ми отекват звучно и оставят дълъг звън в ушите ми. Като писък, който дори не е породен от реална заплаха, а от онова, което е вътре в мен. Утре. Вдругиден. И всеки следващ отново ще седя тихо пред него и ще гледам очите му. Ще разгадавам, какво е искал да направи точно в този момент преди да...
Телефонът звъни настойчиво и още от влизането в малкия апартамент изкрещява в лицето ми:
- Престани! Тук е твойта реалност. Другото не съществува.
- Моля? - Чувам как говоря на някого. И той ми говори.
- Цената окончателна ли е?
- Окончателна е - отсичам. Изненадана съм от резкия си тон. Никога не се държа така с клиенти. Особено с клиенти, за които знам че разполагат с доста пари. Искам да го откажа от намерението му. Него. Или нея. Няма значение. Той е толкова прекрасен! И недовършен. Идеална причина да не предоставям тази картина на търгове и изложби. И да отхвърлям всяко предложение.
- Ало? Ало? Не чуваш ли? Вдигни телефона. Имам нужда от теб.
Чудя се защо ми мълчи. О, разбира се... не съм довършила ухото му. Лявото. И все пак, не е ли прекрасен?
© Лили Спасова All rights reserved.
