Времето, прекарано в ареста, ме е изтощило както физически, така и психически. Срам ме е не толкова за стореното от мен, колкото за глупашката ми убеденост, че е виновен мъжът й. Хубаво е, че поне ми се размина затворът. Но трябва да плащам обезщетение за нанесена лека телесна повреда. Шефовете ми в болницата са ми вдигнали мерника, нищо чудно да ме уволнят. Така е като действам първосигнално. А се оказа, че совите не са това, което са. Ха, ха.
От колегите съм разбрал какво точно се е случило. Карала след някакъв камион. Онзи набил рязко спирачка. Тя успяла да спре, но джипът зад нея–не и я засилил в каросерията на камиона.
Оправили са й скулата, но проблемът с вратните прешлени е сериозен и е довел до двигателни нарушения. Ще ми се да вярвам, че всичко ще се оправи. Ще ме пуснат скоро, така казва адвокатът. Скоро ще мога да я видя. Имам чувството, че ако съм близо до нея, всичко ще се оправи на мига.
Нямате представа колко е гадно в ареста!
Пускат ме. От една страна ми е хубаво, че съм на свобода, от друга съм адски притеснен за нея. Веднага отивам да я видя.
Преместили са я в самостоятелна стая. Седи в инвалидна количка, а около нея се суети сестра. Фиксира ме с прекрасното си непострадало око и моли сестрата да ни остави насаме. Сестрата кимва и излиза, като преди това ме стрелва с подозрителен поглед.
Изглежда крехка в болничната си нощница. Вратът й е окован в твърда ортопедична яка, а дясната страна на лицето й е покрита цялата с марли. Окото й обаче наднича, присвито, насълзено и кръвясало, от подутината с цвят на прясно нарязано цвекло. Косата й се спуска по раменете, разрошена и мазна. Краката й, обути в бяло сабо, стърчат изпънати напред с опрени в протърканите плочки пети. Ръцете й лежат отпуснати в скута.
Тя се надига леко в количката, усмихва се с половин уста и казва:
– Ето те и теб, побойнико – Гласът й е плашещо променен, думите излизат някак мъчително от устата й. Сигурно говоренето й причинява болка.
– Съжалявам – казвам. – Голям глупак съм. Как си?
– И по-добре съм била. Тогава не можех да говоря, не успях да те предупредя, глупачето ми. Опитвах се да кажа „катастрофа“, но не успях.
– Ей, още малко ще изкараш себе си виновна. Аз сгафих. Но стига сме говорили за това. Кажи ми за теб.
Тя въздъхва и свежда очи към пода. Струва ми се, че всеки момент ще се разплаче. Плъзва бавно ръцете си надолу, подхваща левия си крак под коляното и го придърпва така, че да стъпи на стъпенката. Повтаря процедурата и с десния, но още по-неуверено и сабото й се изхлузва от стъпалото и остава да лежи килнато настрани на плочките. Всичките тези немощни движения са по красноречиви от думи.
Тревога стиска като с менгеме сърцето ми.
– Краката ти? – казвам хапейки нервно устни.
– Почти не ги чувствам. Като дървени са. Ръцете ми са по-добре, но тръпнат непрекъснато, трудно ми е да държа предмети.
– Контузиите на врата са коварно нещо, често възстановяването протича бавно. Трябва да се заредиш с търпение.
– Добре.
– Болки имаш ли?
– В скулата и врата. Но след операциите намаляха.
– Ето, виждаш ли! Всичко ще се нареди.
– Добре.
Клякам, вземам сабото и плъзвам стъпалото й, което клюма безжизнено, в него. Тя бе гледа с празен поглед. Покрай полите на нощницата мярвам памперс. Става ми мъчно, ама адски мъчно. Но успявам да не се разплача. Както съм на колене, заравям глава в скута й. Нежната й длан се повдига леко, после се отпуска върху бузата ми. Пръстите й потреперват спазматично. Гали ме. Толкова е хубаво, че за момент забравям тревогите. Още по-хубаво е че тя не ми се сърди за глупостите, които извърших. Ще ми се времето да спре в този момент на нежност.
– Трябва да тръгваш – казва тя и отдръпва немощната си ръка. – Мъжът ми скоро ще дойде на свиждане. Не бих искала да се засечете.
– Добре, тръгвам. Довечера ще дойда пак, ако нямаш нищо против.
Тя се усмихва кисело.
– Не съм добра компания. А и, честно казано, притеснява ме твоята всеотдайност. Не мисля, че я заслужавам.
– Я стига глупости!
– Моля те отдръпни се от мен! – изръмжава изведнъж тя.
Поглеждам я стреснато, идва ми съвсем неочаквана тази промяна в настроението.
– Защо, мила? Какво…
– Какво, какво, изпуснах се в памперсите. След инцидента не мога да се контролирам. Моля те, тръгвай си, моля те! Остави ме на мира, чу ли, махай се! – Изправям се, а тя с мъка извърта количката със схванатите си ръце и ми обръща гръб.
Стоя и гледам как раменете й се тресат в безмълвни ридания, после просто си тръгвам.
© Хийл All rights reserved.