Съвсем скоро ѝ предстоеше да роди. Седеше навън пред шатрата, точно до огъня и се вглеждаше в него. Обичаше да гадае бъдещето в пламъците. Взираше се дълго, в полусън и следеше играта им. Рисуваха картини, разказваха истории… Беше се научила да ги разчита още от дете. Не помнеше как. 
Сега отново седеше като в транс. Чакаше останалите да се върнат от светилището. Бяха се качили горе на хълма, но този път тя не успя да ги последва. Коремът ѝ тежеше. Тежеше ѝ това, което щеше да се случи. Знаеше, че няма да издържи. Не и този път. Но беше готова да даде нов живот за сметка на своя. Молеше се на Богинята-майка само да ѝ даде някакъв знак за детето ѝ. Усещаше, че е момиче. Досега беше раждала само синове. Знак, че предстоят войни. Но този път беше различно. Сега чакаше момиче и то щеше да е последното нещо, което ще види.
Беше измолила от Богинята да ѝ даде знак как да кръсти детето си. И знакът не закъсня. Същата тази вечер мъжът ѝ се прибра след ритуалите и донесе дар. За детето. Един пръстен с надпис, който жреците разчетоха като име – CITO (Сито/Цито). Не каза откъде го е взел или как. Жената само предположи, че вероятно е убил някого или го е намерил, но не каза нищо. Прие го.
След няколко часа мъките ѝ започнаха. Край нея идваха жени, за да ѝ помагат. Прошепваха ѝ неразбираеми думи и я мажеха с отвари. Но всички сякаш знаеха, че това ще е краят за нея. Живот за живот.
Момиченцето се роди. Преди да издъхне, майка му промълви с последни сили:
- Ще се нарича Сито. – Разтвори пръсти и пръстенът с тайнствен надпис, който беше получила тази вечер от мъжа си, се изплъзна между тях и издрънча върху камъните до ложето ѝ.
 

***

20 години по-късно…

Беше лято. Юни – денят на лятното слънцестоене бе отминал. Нощта бе топла и мека, Луната – пълна, а около нея като огнени искрици ярко блестяха звездите. Тишина изпълни селото. 
Тя се измъкна тихо от постелята, в която кротко остана да спи мъжът ѝ. Излезе. Снежнобялата ѝ рокля сякаш блестеше, погалена от сребърните лунни лъчи. Дългите й коси с цвят на кестен се разливаха по гърба ѝ. Малкото ѝ крехко тяло бе придобило вид на изваяна от скулптор мраморна статуя. Раменете ѝ бяха изправени и се движеше с грацията на котка. Нощната светлина бе достатъчна, за да вижда къде стъпва. Тръгна по пътеката, направи няколко крачки и се шмугна между дърветата, за да не я види някой. Продължи да върви през гората, а лунната светлина само тук-там проблясваше между клоните. Точно сега не ѝ беше нужна светлина. Знаеше къде отива и какво предстои да направи. Познаваше гората като свой дом и тя не я плашеше. Познаваше всяко дърво, всяка клонка, всеки храст и камък. Трънливите храсти закачаха краищата на роклята ѝ, но тя не им обръщаше внимание. Трябваше да направи нещо много важно и цялото ѝ същество бе насочено натам. Вървеше като унесена, сякаш заспала. Пристъпваше леко, но сигурно. Дългата ѝ рокля скриваше изящните извивки на тялото ѝ. Изглеждаше така, сякаш се движи по въздуха. Стигна до реката и влезе в нея. Неслучайно - трябваше да се измие и пречисти не само физически, за да бъде допусната до свещеното място, към което се беше насочила. Докато вървеше, краката ѝ се плъзгаха между заоблените камъни. Достигна до едно по-дълбоко място и се потопи. Водата нежно погали тялото ѝ. Студенината я накара да потрепери. Продължи да върви към другия бряг. Там я чакаше мъж. Стрóен, с изваяна фигура, тъмна коса и твърд, решителен взор. Мократа ѝ рокля прозираше. Той плъзна одобрителен поглед отдолу-нагоре и я погледна право в очите. Срещна гордия ѝ поглед. Дързък, търсещ, парещ. Зелените ѝ очи проблясваха, а в блясъка им се криеше желание и решителност. Не си казаха нищо. Това, което предстоеше, изискваше мълчание.
Пред очите им се откриваше хълм. Трябваше да се изкачат по него. Той вървеше напред, а тя го следваше. Сърцето ѝ биеше толкова силно и ускорено, че тя тайно се надяваше той да не го чуе. Изкачиха се на върха. Оттам се откриваше приказна гледка. Накъдето и да погледне човек, ще види тъмния, мамещ Балкан, огрян от лунна светлина. На върха се намираше и светилището. Кръгло, оградено с каменен зид, висок няколко педи. По средата бе издигнат олтар. Около него бяха разпръснати каменни плочки с изобразен на тях конник и различни дарове – монети, накити, глинени съдове.
Мъжът беше подготвил дърва. Подреди ги в средата, взе два остри камъка и започна енергично да ги удря един в друг, докато не захвърчаха искри. Огънят пламна лесно. Обиколиха го мълчаливо. Този път напред вървеше тя, а зад нея той. И двамата вече се чувстваха странно унесени. Обиколиха още няколко пъти и тя се спря точно пред каменния жертвеник. Хората вярват, че има неща, за които не бива да се говори. Но това, което се случи минути по-късно щеше да им даде онова, което искат. Или което тя искаше…
Преди да тръгнат, тя тихо застана пред олтара. Мислено отправи най-съкровената си молба към божеството и му остави дар. Пръстенът – единственият спомен от нейното рождение. На него беше изписано името ѝ – Сито.
- Най-после и аз ще мога да дам живот – изрече тя тихо, като на себе си и се обърна. 
Мъжът си беше отишъл. Така трябваше. Тя вдиша дълбоко, притаи дъх и мислено се увери, че е постъпила правилно. Издиша с усмивка, сякаш издишваше насъбраната тежест и спокойно се запъти към дома си.
 

***

Над възвишението се стелеше студена мъгла, скриваща звездите и Луната. Есенният вятър носеше последните откъснати листа от близките дървета. В мрака се мяркаха силуети на двама мъже, които с усърдие ровеха земята. Единият, облечен с дънки и ватенка, въоръжен с кирка и челник на челото, енергично копаеше. Кирката отново удари на камък и в мрака блеснаха искри.
- Пууу! Баси камънака! Направо не знам дали да не зарежем тая работа. Нищо няма да изкараме тука.
- Давай, давай – подкани го другият, – тук е мястото! Чакай да пусна малко машинката, че да видим какво ще покаже!
Едрият мъж се отдръпна от дупката. Другият – слаб и нисък човечец, с каскет на главата и протрито кожено яке, извади от брезентов калъф металдетектор и поднесе кръглата му пита към земния изкоп.
- Я да чуем какво имаме тук…
Сигналът, който приличаше на писукане, се засили и премина в почти равен тон. 
- Аха! Тука е златото! Копай по-надолу!
Едрият мъж замахна с кирката още веднъж, тя отново удари камък и изскочиха искри, но този път те не угаснаха в мрака, а се издигнаха като огнени езици над плитката дупка. Започнаха да се преплитат и със съскане оформиха човекоподобна фигура. 
- Какво е това?! – извика едрият мъж, който от страх беше захвърлил кирката и паднал на земята.
- Не знам! Но да се махаме от тук! – Почти проплака другият, докато отстъпваше назад.
Едрият се изправи, побягна и задмина другаря си. 
- Чакай! Чакааай! – Крещеше зад него съратникът му. – Не може да зарежем инструментите! Чакай, бе! Трябва да си ги вземем! Утре ще дойдат археолозите и ще викнат куките! Ще ни намерят по отпечатъците! Върни се! Чу лиии?!
Но едрият мъж вече почти беше слязъл от възвишението, а ехото от виковете глъхнеше между дърветата.
На следващия ден предстояха археологически разкопки край тревненското село Черновръх, в местността Елова могила.