***
Откакто съзнателно се помнеше, винаги беше искала това,само това – да се свърши и толкова. Не и трябваше нищо от тази земя. Пепел искаше да стане. Пепел! Да изгори и пепел даже да не остане. Пепел - сива прашна следа. Нищо да не остава – нищо от нея! Краката и бяха изранени от престарелите очукани обувки, изработени от треперещите ръце на полусляп възрастен обущар, подгонен от немотията и глада. Мишницата и беше протрита от твърдия, колосан и няколкократно пришиван ръб на тясното сако, което и висеше като чувал, заради слабото до болест тяло. При всяко движение чувствителната кожа усещаше като бръснач остротата на плата. Синините по тялото и още не минаваха, но и да изчезнеха – раните оставаха.
Имаше ли здраво място по себе си? Имаше ли? Вървеше по този каменист стар път към нещо, което не знаеше има ли го или го няма. Цялата нощ беше вървяла без да спира, макар да се страхуваше, все пак реши, че животните едва ли ще са по-лоши от хората. И за вълци не ставаше – само кокали беше, н ...