5.10.2018 г., 21:59 ч.  

 Тракийска душа - 2 

  Проза » Повести и романи
726 8 21
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

***

      Откакто съзнателно се помнеше, винаги беше искала това,само това – да се свърши и толкова. Не и трябваше нищо от тази земя. Пепел искаше да стане. Пепел! Да изгори  и  пепел даже да не остане. Пепел - сива прашна следа. Нищо да не остава – нищо от нея! Краката и бяха изранени от престарелите очукани обувки, изработени от треперещите ръце на  полусляп възрастен обущар, подгонен от немотията и глада. Мишницата и беше протрита от твърдия, колосан и няколкократно пришиван ръб на тясното сако, което и висеше като чувал, заради слабото до болест тяло. При всяко движение чувствителната кожа усещаше като бръснач остротата на плата. Синините по тялото и още не минаваха, но и да изчезнеха – раните оставаха.

    Имаше ли здраво място по себе си? Имаше ли? Вървеше по този каменист стар път към нещо, което не знаеше има ли го или го няма. Цялата нощ беше вървяла без да спира, макар да се страхуваше, все пак реши, че животните едва ли ще са по-лоши от хората. И за вълци не ставаше – само кокали беше, не си струваше животните да и се озъбят даже. Умни бяха и усещаха миризмата на  мръсотия, която избиваше от порите на потната и кожа. Миризмата на терпентин,  даже щеше да е по търпима от нейната. Тя бе мръсна, толкова мръсна, че сама не се траеше. Всеки път след …се триеше с четката, почти до изтръпване на кожата. Понякога се питаше: „Луда ли е? И колко? „ А, понякога главата и се изпразваше от мисли и настъпваше кух, кънтящ мрак.

    Любов! Не и трябваше любов. Не искаше, даже повече да съществува това, каквото и да бе – чувство ли, болест ли. Каква любов?! Мръсно чувство! Не искаше да чува за тази дума, станала символ на най-нечистоплътното и нечовешко в живота и. Любов? Когато си никой, когато си готов да дадеш, опитваш се, колкото е по силите ти…Мачкат те. Тя беше бедното сираче, една от многото. Бройката от неизброимите гладни гърла – кой за знание, кой за пари, кой за друго… Тя имаше нужда само от топлина. Мъничко, но достатъчно, но изоставена на произвола на съдбата се беше влюбила до безумие във веселото конте, което беше той. Водеше я по кръчмите, вярно, в най-долните бардаци, но тя – простата душа, не видяла хубавото и слънчевото, виждаше и в тях красота. Тя не забелязваше мръсните пропити с тютюнев мирис тежки завеси, зад които се криеше гротеското лице на човешкото падение. Любов! Милващ я, галещ я, показващ и тайните между мъжа и жената, тя се впримчваше още повече и повече в стремежа си за по-добро. Чела беше някъде, че гладна птичка просо сънува, а тя, като човешко създание жадно за топлина – сънуваше дълбок неизчерпаем кладенец. Сънуваше, докато не удари дъното. Не съществува любов – тя беше красивото измамно лице на мерака и незаситената страст на мъжете към това да притежават повече и повече женска плът. Каква любов беше това – да я пребива пиян, да я влачи за косите, когато отказваше да си легне с поредният „мърляч” докаран от някъде, но имащ пари за още пиячка, хазарт и „леки жени”. Жени като нея, но поне съзнателно плуващи в „мръсотията”. Тя дори не разбра, как се е влюбила дотолкова в нея,в тази грозна любов, че с години беше заслепена. Той не я удряше по лицето. Знаеше как да я пребие, там, където не се виждаше, но където болеше по-дълго, където следите не изчезваха лесно и напомняха винаги за себе си.

     - Нали ме обичаш?! Жена си ми и трябва да се грижиш за мен. Аз как се грижих, как?! Взех те никому ненужна, поне си заслужи хляба, който ядеш. – ту я умоляваше, ту я проклинаше той. Мръсотия, мръсотия и мръсотия – това получи от тази любов. Понякога в студената зима, преминаваща близо до някой парк, виждаше усмихнати млади хора да се разхождат под ръка, да  се усмихват, да си говорят. Страдаше. „ Блажени са вярващите и чистите по душа!” - казваше им свещеника в малката обител на градската църква, която тя посещаваше след смъртта на майка си. Кое му е това чисто и блажено? Блажени са слепците, сгушени топло в домовете си и усмихващи се на ежедневното имане.

     Тя не можеше да вярва в такъв светъл  живот. Тя беше мръсницата, която  даваше тялото си, за да докаже любовта си, за да достави „удоволствията” на любимия. Тя! Имаше чувството, че всичко е сън, дори сама не разбра, кога престана да я вълнува дали той ще се прибере. Искаше да не се прибира и да не води от онези мръсни и мазни мъже в малката таванска стаичка, в която едва се побираха. Опитваше се да работи. Чистеше в една механа, но скоро собственика разбра историята и. Започна да и се мазни целеустремено, да търси начин да я използва и за любов, не само за работа. Така ставаше, всъщност винаги. Любов?! Каква любов?! Потръпваше само като чуеше в някоя кръчма как културен деец – студент някакъв, рецитираше пиян чудна поема за прекрасната си любима. Калните ями бяха пълни с такива „любими” – калните ями на живота. Мизерно съществуване на хората с души на гризачи. Счетоводители на чужди души имаше много - касиери на добри сърца –  малко.

     Тя бе жена без корен, без надежда, без…Толкова много без…Той дори скачаше върху корема и, когато разбра, че е бременна. Безмилостно, жестоко…Тя изгуби децата…

      - Не искам, мръсни копелета! И мои не ща! Само гърла за хранене са това. Пиячка ми трябва! Пиячка! – ръмжеше, а после плачеше в краката и, молеше я да намери, да изработи в мръсотията още пари. Беше се опитала да умре. Неуспешно. Дори това не успя да направи, както трябва. За нея опрощение нямаше. Господ не гледаше с добро око на грешниците – хората също. Те бягаха като от чума. Смееха се. Подиграваха се. Тук-там се намираше някоя по-стара жена, опитваща се да даде акъл. Но акъл на празен стомах, на „пребито болно куче” , на обезверено до лудост същество – не се даваше.

Знаеше, че скоро ще настъпи нейният край. Знаеше и че ще е болезнен до последният миг и до последното дихание. А и с това нямаше да се свърши, чакаше я пъкъла и кладите му. „ Грешна си  ако оставиш в беда мъжа си!” – наставляваше я старият свещеник. – И в радост и в мъка трябва да сте заедно!” Тя мълчеше на  поучителните думи. А нима имаше нещо за казване?!

    Той не се беше прибирал от няколко дни. Тя не го търсеше, не мислеше къде е. Заключваше се и подпираше вратата със масата и двата стола, за да не влезе някой неканен гост. Сутрин излизаше и работеше тайно от него на едно пазарче до една старица. Тя и даваше храна и ако вървеше стоката през деня, някоя пара. Един ден се прибра и я чакаше полицай. Разбра. Бяха го намерили мъртъв в една уличка. Подписа един лист и край.Щяха да го погребат в един от общите гробове – яма за бедняшки останки. Тя не знаеше какво да прави, но не искаше да остава в малкото опушено таванско помещение. Не можеше. Извади изпод една дъска под покрива, стар завит пакет, вътре имаше избелели снимки и писма, оставени наследство от  нейната майка, която вече почти бегло помнеше. Беше умряла почти година, след като баща и беше изчезнал някъде с всичките им пари и беше продал малката наследствена къщичка, без да ги уведоми. Оставил беше бележка, че му се живее и няма нужда от тях. Те да правят, каквото решат, не искал воденични камъни да му тежат на врата. Учен човек беше – можеше да се изразява добре. Бяха я кръстили Екатерина на баба и Ката, но по европейски да звучи името и. Баща и го беше измислил, отказвайки категорично да използва старото селско име. Докато се опитваше да напъха писмата и малкото си спестявания в протритият куфар, един лист падна и се отвори. Тя се наведе и погледът и премина по редовете. Беше учила и преди години пишеше и четеше почти отлично, но дългото гниене в „локвите на гротеското” бяха изтрили всичките и стремежи към познанието. Сега, обаче очите и проследиха редовете на мазния, пожълтял лист, неравно напечатан на машина. В написаното, Екатерина за пръв път видя светлинка, за пръв път от толкова време в мъглявината на изсушеното си сърце и издушена от нечовешкото душа просветна лъч.

 

***

 

    От завоя изскочи прашен камион, забуксува по камъните и се отправи право към мястото, където бяха старецът и момичето. Гумите изсвириха, завъртяха се и поднесоха спирайки в страни на пътя. Дядо Стоян знаеше тази кола. Нея, често я караше Тодора, когато имаше много да се свърши. Кмета често обаждаше на дядо Стояна, когато не можеше да открие в дома Тодора, да му предаде, че ще е нужно да кара машината. И старецът предаваше заръката на държавника.  Дори и след промените и след войните в селата още не стигаше техниката, та който имаше и каручка и магаренце си гледаше, че работа да си вършеше и той на помощ ходеше. Дядо Стоян целият трепереше: „Отива си чедото – отива си!” – жалостиво се протягаше мисълта в побелялата му глава. Вратата на камиона се отвори и от там скочи висок черноок мъж. Слънцето огря напрашеното загоряло лице и се отрази в живите почти черни очи, които сега придобиха цвят на лешникова сладост.

     - Какво става дядо Стояне? – попита мъжът.

   - Чедо, чедо! Тодорчо, бе на помощ, едва диша детето… - и гласът на дядо Стоян заглъхна претопен в риданията.

Тодор бързо се приближи, наведе се постави ръка и усети слаб пулс.

    - Жива е. – заговори той. – Твоя близка ли е?

    - Не, чедо, не! Вървеше по пътя детето и изведнъж, като моята Митричка се свлече, ей го де на пътя.

    - Ще ида до кметството да извикам някой, че да я приберат. Като гледам от града иде, ала не е от помагачите.

    - Недей, синко! Ела, помогни ми ! Да стана, че я вземи да я преместим вкъщи. Да не я пече туй слънце. Ще и намокрим лицето, може и да се посвести, а?

Тодор беше смръщил вежди. Личеше му, че не му се докосва до нея и не му се разправя с градски кокони, загубили се по селските пътища.

    - Жив човек е бе, чедо! – примоли му се старецът. – И звяр да е – бива ли така?

Малко думи, но колко вяра, познание за света и за скритото човешко богатство казваха те. Нещо бодна в гърдите Тодор. Не искаше да я пипа. Не му се занимаваше, ала и на дядо Стоян не можеше да откаже. Наведе се, взе лекото, сгърчено тяло и го понесе към двора на къщата.Наведе, за да не се удари в ниската врата и я остави на леглото.

   - Чакай! Чакай! Аз ей, сегичка ще да налея водица, че да го освестим това дете! – трепереше от усилието и уплахата си дядо Стоян. Мислите му все по болната бяха: „Ей, Боже, виж там, спитай се с моята бабичка. И тя ще ти каже: Къде е още – не взимай я!”

            - Ще трябва да обадя на кмета, пък и фелдшера да намеря…- замърмори Тодор. Не му се стоеше тук. Работа имаше, пък и трън в петите си беше с гражданите да се занимава.

     - Иди, иди чедо! Ще чакаме. То другото от Божията ръка … - съгласи се старецът.

 

***

      Когато отвори очи, Екатерина не можеше да разбере къде се намира. Усети ,че сакото го нямаше. Беше останала само по долна дреха. Изтръпна и се опита да се изправи.

      -А, чедо ! Събуди ли се! Най-после! Тъкмо ще да хапнеш дробена каша. – Сух ,белокос старец с набръчкано, като изораните ниви, през които беше минавала лице я гледаше с топлите си светлосини очи. Екатерина се почувства, така, сякаш се отразяваше в този поглед, приличащ и повече на цвета от огледало се безоблачно небе в студена бистра вода.

     - Ази съм Стоян. Дядо Стоян – тъй може да ми викаш! – продължи старецът и напълни в една желязна посуда нещо приличащо на каша .

Той се приближи до леглото, седна на малкото столче и понечи да и даде. Тя скочи. Знаеше, че няма как да го заобиколи, затова се сви в най-далечният ъгъл.

Старецът я погледа някое време с протегната трепереща ръка, държаща лъжица с капеща, вдигаща ароматна пара каша.

       - Ех, чедо! Я не съм лош! Че какво ще да ти стори едно старо мрънкало, като мене?! – замърмори дядо Стоян.

    Екатерина не говореше и не искаше да яде. Тя усещаше, че тялото и не я държи, но до вечерта се опита да не поглежда към паницата с храна, която старецът беше оставил на стола, близо да и е. Чу се шум. В слабо осветената вече стая влезе непознат висок мъж. Спря се. Изгледа я така, като че ли тя беше опасността, а не той. Приближи се към леглото. Екатерина цялата се сви, насъбра цялата останала сила в себе си готова да не се даде лесно.

Тодор стигна до стола, наведе се и взе паницата в ръка, а после сам се настани на него.

      - Е, отсега ще се разберем с теб. Не те знам и не искам да те зная коя си и каква си! Заради дядо Стояна ще ти кажа едно: Сега аз ще ти давам, пък ти ще лапаш и ако не смяташ да ми разправиш откъде си и какво правиш тук, ще ядеш. Така и аз ще мълча и няма да питам и ти ще мълчиш и няма да отговаряш.

Каквото и да беше преживяла Екатерина, за пръв път виждаше такива очи – пълни с неприкрита, чиста и истинска ярост. Този поглед открито казваше: „Ти си мръсница!”. Осезаемо, силата на негодуванието и погнусата на мъжа я завладяха, опариха кожата и, разбиха тишината в главата и.

     Навън се чуваха гласове. Гроздоберачи минаваха по пътя. Прибираха се, а по-късно щяха да се съберат пред кметството, че да се повеселят. Беше последният ден на гроздобера. Добра, дъхава реколта бяха дали лозята. Едри, проблясващи гроздове, пълни със сок – първо сладък, после леко тръпчив, когато се разпукат в устата. Луната показа своя мътен светещ лик. Една по една звездите я последваха. Въздухът захладня и посипа ведрост в  уморените очи на хората.

     Трудно преглъщаща, но почти гълтаща сладката хладна каша, без да дъвче и заслушана в шумовете, идващи отвън, Екатерина за пръв път си помисли, че светът може да бъде малко по красив, дори и за нея и дори и за кратко.

 

Следва...

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Диди! Радвам се, че ти харесва!
  • Истинска перла! Продължавам да чета.
  • Благодаря за любими, Таня!
  • Благодаря ти и тук! " Тракийката", както аз си я наричам все още не е довършена до края, но и това ще стане, стига да сме живи и здрави.
  • Майсторски разказваш, Лия. Грабна ме за гърлото. Отивам нататък. Браво.
  • Благодаря ти, Силвия! Винаги е хубаво да те прочетат и коментират. Радвам се,че ти е харесало! Поздрави!
  • Много силна част, възхищения!
  • Благодаря ти, Марианка!
  • Благодаря ти,Иржи!" Личният ми емоционлен заряд" понякога ми пречи да бъда обективна със съдбите на героите си. Те се раждат в мен, а фантазията ми ги "облича" и "съблича" , както си реши, душата ми пък ги пълни с пълнеж и така. Хубав ден ти желая!
  • Може да е смешно,че все по късна доба сядам да пиша,но май-тогава вдъхновението ми е най-голямо...А и през деня нямам време,защото тук се е "отворило" едно време...същинско лято,та не е да стоиш в къщи/за такива като мен пенсионери/.Та....очертава се нов интересен период,в който ще те четем,сладкодумнице!И си мисля,ходила си много в родопите,затова разказът ти беше толкова неповторимо точен,подробен и омаен,че още може да го препрочитаме и все ще изпитваме същата наслада...Но сега...пак започваш нещо което може да се нарече "близко до сърцето ти",не зная как ще го "изплетеш",но е друга дайствителност.Личният ти емоционален заряд вероятно много ти помага да изградиш образите....И така,давай,не се "мотай"с други
  • Благодаря и за любими и за чудесният коментар! Едва ли годините са толкова много - те не са важни - важно е това на колко се чувства човек и какво разбира, четейки едно произведение и аналогично - пишейки го.
    Колко съм скромна? Не знам. Със сигурност се опитвам да не се "натрапвам", но личността ми е малко емоционална, така че трудно мога да преценя, какво всъщност си мислят хората ,когато четат писанията ми. Опитвам се след всеки коментар да прочета текста си още веднъж, но през очите на коментиралия, за да видя какво е от друга гледна точка. А за пожеланията - да ти се връщат Петър - от все сърце и стократно!
    И от мен сърдечни благодарност, че прочете!
  • Учудваща е скромността на автора - Илияна - Лия.
    Ненатрапваща себе си, тя ни поднася неповторима плетеница от шарени хорски съдби.
    И нека бъда извинен за клишираната форма на своя изказ: все пак годините ми си оказват влиянието.
    Но не е само това - аз просто не мога да се начудя откъде се взе това дарование и самобитен талант на разказвач у теб, Лия! И ти се радвам...
    Сега ти желая само здраве - вдъхновението си го имаш...
    Поздрави сърдечни!
  • Благодаря ти, Кети! Старая се да покажа богатството на няколко душевни вселени, въпреки времето,въпреки съдбите им и въпреки изборите им в живота. Също така и да обрисувам една красива земя за мен , която живее и диша , чрез съдбите на народа си. Доколко ще успея да направя стойностен този разказ- не знам. Даже сега виждам,че има какво още да променя и оправя в тази част и ще се опитам, доколкото са ми силите. Моите вътрешни очи виждат по един начин, но сърцето ми се надява ,чрез думите, които пиша да дарява удовлетворение и красота.
  • Лесно е да се обвиняват слабите за слабостта им, трудното е да се разбира, да се помага, да си съпричастен. А това е моята вечна тема - жените, болката, самотата! Адмирации, чакам продължение!
  • Наде!!! Дано да не се случва, като при героинята, но...многобройни са душите, като съдбите, близки, но различни...Благодаря ти!
  • Поклон, пред таланта ти, Лия! Бях там, видях, почувствах.....
  • Добро утро, Георги! И натам ще има със сигурност. Благодаря ти!
  • Натам?
  • Светулче, Стойчо благодаря , че следите. Благодаря и за любими. Хубава вечер ви желая!
  • След увода, вече започва...
    Чакам продължението!
  • Много уханна част- на добрина и каша, колко му трябва на човека- едно приятелско рамо- а тук са две.Прегръщам те!
Предложения
: ??:??