Стайка цялата трепереше. Сумракът се беше спуснал и нощната мъгла застели мрачно и злокобно селото. Сърцето и се свиваше от тревога. „ Ох, Божке, пази го, че какво ще правим с душичката саминки! Едно ми чедо - той остана и грехове нарочни не прави! Пустата му война го промени, сдържан и мълчалив стана, а иначе, така хубаво пееше... Ала и Недялка, като не го искаше и като не го милваше и той, клетият, все болен ходеше. Болен от страдалческа душа. Такава болест се не лекува с какво да е. Ляк за нея само ти можеш да дадеш, Боже. Та, се смили Бащичко над децата, барем, а мене не гледай, каквато и наказия да ми пратиш – аз да си страдам!” – Тялото на възрастната жена потрепери от хладният въздух. Седеше до капийката и надничаше нагоре към пътя. Чакаше. Малката я беше завила и беше и заръчала да не мърда, докато не се върне. Душичка беше и то детето, ала съдба му се паднала да не знае какво е майчина ръка да те милва. Като я роди Недялка, не я щеше, даже и да я погледне, а в ръце като попаре ...