Три… три.. Ще преброя само до три…
И защо изобщо трябва да броя?
Сега… сега ще се разрежа на три половини - една за него, друга - за нея и трета за някой случаен минувач. Имаш ли мисли, които да ми подариш… Предполагам, не…

…

Отварям вратата. Отдавна се познаваме. Но тези две седмици и три дена… Тези две седмици и три дена са те променили. Станал си статуя от мрамор. Отварям вратата на спомените… Виждам късчета от теб преди и късчета от теб сега… Не съвпадат… Не, не съвпадат… Липсваше ми. Защо изобщо да броя дните, когато те нямаше? Статуя от мрамор с хубави кецове. Разрошваш ми косата… Не, не трябваше да го правиш. С този жест поставяш границата аз-ти… С този жест ми казваш: колко-си-малък-и-неопитен-като-кученце-си-а-аз-съм-голям-и-разбирам-от-тези-неща…
Плача… (Защото не мога да рева.)

…

Огледалната тоалетна на споделените не-очаквания. Не съм очаквал да ме прегърнеш… Ти ме прегърна… Но някак по-принуда-само-да-ме-успокоиш прегърна. Не усетих истинско желание да ме успокоиш…

Ти си мраморна статуя…
…

В едно прозорче се появява Алиса. Тъкмо навреме:
- Аз обичам студените хора, не знам защо, влудяват ме. Но студените хора никога не ме харесват.
Опитвам се да гледам облаците… Хубави… Килимени облаци… Опитвам се да се усмихна и да не ми пука… Как се опитвам, само… Да се самозаглуша… Но просто не става така…
- Студените хора ме убиват - казвам.
- И мен… Защото не ме искат.
- Не мога да живея със студени хора, не мога да говоря дори за една секунда с тях. Изприщва ми се волята за живот и се превръща в нещо друго… Превръща се в отчаяние.
Алиса отива за цигари и се връща:
- На мен ми става мъчно, че не ме искат.
- Да. И на мен.

…

Ето я и вилицата. Напоследък във всичките си разкази се самоубивам. Това явно е някаква нова приумица… Израз на върховният ми егоизъм, примесен с три четвърти отчаяние и шепа неизбежности… Историческата неизбежност, да… Ето я и вилицата.
- Подай ми ножа, ако обичаш.
Алиса ми подава ножа и се обръща към мен:
- Ако е тъп, ще те боли повече.
Хвърлям настървено ножа и взимам тъпия… Ще притъпя себе си… Алиса казва:
- Недей така. Всичко ще се оправи, ще видиш.
- Нямам нужда от студени хора. Имам нужда от любов…
Първи разрез…
- Това е самосъжалително.
- И не само това.
Втори разрез…
- Интересно като те заведем в болницата, ще успеят ли да те зашият?
- О, мен, несъмнено, да. Но раните в сърцето ми никой никога няма да зашие.
Трети разрез…

…

Ето… Разрязах се на три половини… Три… три.. Ще преброя само до три…
И защо изобщо трябва да броя?
Сега… сега ще се разрежа на три половини - една за него, друга - за нея и трета за някой случаен минувач…
Напоследък се самоубивам, но само в разказите си.
Ами ако го направя наистина?!