Три утехи
Тишината сряза плитките си черни, в земята на разтворените рани. Заплакаха светулките като девици. "Война било, когато си сънувал обич, която никога не ще разцъфне. Война отвътре – почерняла в мъка." Така си шепнеха светулките и светеха все по-рядко. Отслабваха. Разказваха, че всичко е било, заради онова първото им лято, когато те двамата ги следвали по цветните пътеките от фенери. Над дивите треви постлан, кипял залезът, с щедростта на сладкото пиянство. Кипял ли или плакал – приличал им на дивна прелест. Пиел жаден момъкът, роса от нощ. Очите му горяли прежаднели. Къпиновите храсти ги примамвали, със ситни пламъчета по листата. А там до него тихото девойче, разлиствало линиите по ръцете му така, сякаш не били линии, а страници – ухаещи на поезия, над която със светулкови букви пишело: "Обич". Косите ѝ разрошени от клоните, утихвали по тези страници. Завивала го с тях – казват – цяло лято, както атлазеното звездно небе завива Земята.
Натъркаляли се сезоните, като сухи дънери в реката на живота и след време завивката почерняла. Посивяла. Ветровете я раздухвали, дъждовете отмивали аромата от нея. Родили им се деца. Момичето се превърнало в жена. Момъкът в мъж. А животът им в разбъркан пъзел. И докато били заети да сглобяват парчетата, забравяли да спрат и да се погледнат в очите. Тя вече не виждала, как светулките разплитат косата ѝ за него, докато мъжът вече не чувал как тихо шумолял атлаза, под пръстите му. А очите му прилично измръзнали – обичали да поглеждат през нея, за да се уверят, че я притежава. Това го успокоявало, когато не можел да заспи. А тя се питала: "Защо празнотата не се засища от тлен?"
– Помниш ли онова лято? – прошепвала почти отчаяно с глас наподобяващ треперещ, падащ лист. След листа, той я гледал дълго за да се увери, че я познава. Така както се гледа позната физиономия чудейки се къде другаде си я виждал.
– Сега е есен. Заспивай.
И тя заспивала, някъде към два часа потънала в оранжева палитра. "Есен е." – Говорели упойващо дърветата, целувайки я по челото. А тя се съпротивлявала сънувайки далечен сън с младеж през лятото – ей, там до узрелите къпини. Прегръщала го в изгреви и залези, а на сутринта събуждала се в скреж.
Разказът на светулките прекъсва тук, защото когато есента разплакала тополите – на думичката "скреж" светулките нападали в краката на земята. Решили, че животът им е бил безсмислен. И кратък, колкото едно лято.
Погребаха угасналите създания някъде по пладне. Вятърът описва стъпките на шествието като тъжно пиано, а клавишите сравнява със заоблени камъни – отронени от въздишките на планината. След 40 дни светулките литнали към бялата камбанария до едно малко прозорче стигащо до Небето. Понякога му почуквали на прозореца, да му се помолят да утеши онези двамата.
А то им отръщало, че веднъж е утеха, когато човек изживее своето лято. Двойна утеха било да отгледа деца и тройна – да има внуци. Но всичко това придобивало цвят едва тогава, когато разцъфтялата се обич не се остави да погине.
© Силвия Илиева All rights reserved.
