Тримата в магазина
В голям магазин за строителни материали тримата вървяха бaвно заедно между рафтовете. Бяха баща и майка по петдесет години и синът им - млад мъж на двайсет и пет. Бащата вървеше ръка под ръка със сина си, който с неизменната усмивка на лицето си, тъй характерна за идиот, гледаше към тавана и правеше безсмислени движения със свободната си ръка. Когато се разминаваха с друг клиент младият мъж се отклони от пътя си и се бутна в него.
- Извинете - каза бащата.
Човекът, в който се бяха бутнали беше готов да се скара, но видът на младия мъж го разубеди.
- Какво му е? - каза, сякаш това беше най-обикновенното нещо на света.
- С проблеми в развитието е. - отговори майката просто.
- Как си? - попита мъжът недоразвития. Той не реагира. Продължи да се усмихва и да гледа в тавана.
- Той разбира ли като му говорите? - попита мъжът направо. Бащата и майката не бяха обидени от прямотата на непознатия. Те или бяха свикнали да им задават такива въпроси или пък се чувстваха благодарни, че някой им обръща внимание и се интересува от сина им. Бащата поклати глава отрицателно.
- Нищо не разбира и никога не е разбирал.
Мъжът пак се обърна към момчето.
-Аз се казвам Грег. Ти как се казваш?
- Казва се Робърт – намеси се майката. Грег вдигна ръка:
- Оставете го него да каже. Аз съм Грег. Името ти Робърт ли е? Кимни веднъж за да, два пъти за не. - каза Грег, вече много високо. Робърт не реагира. Хората, които минаваха покрай малката група се обръщаха, за да видят какво става. Грег постави ръката си пред очите на Робърт, после я размаха нагоре надолу. Сякаш Робърт се усмихна по-широко.
- Видяхте ли. Той реагира. - Каза Грег. Родителите на Робърт се усмихнаха също.
- Сигурно е съвпадение. - каза бащата
- Разбира се, че не е съвпадение. - Грег постави ръката си внимателно върху главата на Робърт. - Кажи ми усещаш ли това – попита той високо, почти викайки.
Момчето въртеше глава нагоре-надолу, гледаше в тавана, а усмивката не падаше от лицето му.
- Усещаш ли ръката ми, Робърт? Ако я усещаш кимни веднъж с глава - настояваше Грег. Вече няколко хора се бяха спрели наоколо и наблюдаваха любопитно. Грег се обърна към родителите и каза тържествено:
- Той кимна.
- А, кимна – невярващо каза бащата.
- Да, кимна, със сигурност. Знаете ли, той е вътре, в тази глава, затворен е там. Малко по малко правете такива упражнения и той ще се подобри. Всяка сутрин и вечер, с ръка го пипайте и му говорете. Трябва да има комбинация от вербални с тектални усещания.
- Благодаря ви – каза майката, не толкова, за съвета, който се съмняваше, че ще помогне, колкото на желанието на непознатия да помогне, който не се бе отвърнал извратен или уплашен от тройката. Докато тези събитията се развиваха, на няколко крачки от тях се спря мъж с куче на кайшка. Една от касиерките попита дали може да помилва кучето. После каза:
- Много хубаво куче имате. Каква порода е?
Мъжът отвърна усмихнато:
- Смеска между хъски и немска овачрка. Казва се Хана. Много е добра и умна.
- Знае ли трикове?
- Разбира се.
- Е нека покаже нещо, де.
- Седни Хана. - кучето седна и гледаше собственика си с умни очи.
- Подай лапа – кучето подаде лапа и жената я пое.
- Легни...стани. - кучето изпълни всичко.
- Страхотно. Обичам, когато стопаните научат кучетата си на трикове. Но и кучето трябва да е умно, за да ги запомни.
Родителската двойка станаха свидетели на цялата случка. Без да разбират защо им стана много гадно и тъжно. Грег, видя кучето и неговите трикове. Внезапно извика:
- Какво ги водите тези кучета в магазина без наморник, не си ли давате сметка, че могат да ухапят някой. Без наморник не може в магазина...А ти – обърна се той към касиерката – връщай се на касата си, че ей сега ще кажа на шефа ти.
Мъжът с кучето нерешително дръпна кайшката на Хана и излезе от магазина, а касиерката се скри зад апарата си.
- Тия кучкари, не могат да ги понасям. Кучето като робот запомня два-три номера и го наричат "много умно"...Уплаших ли те като извиках, Робърт?
Робърт все така се усмихваше и гледаше нагоре.
© Роско Цолов All rights reserved.
Понякога самият аз не знам какво точно влагам в някоя история като я пиша. Мисля и другите хора са така - по скоро ме води усещане, отколкото пълно разбиране за това кое какво значи и...разказът сам се написва.
