Трите пъти

Alchimilla Ignis(Alchemista Igneus), Incantatio amoris

Огнената алхимичка, заклинание за любов

I. Подготовка на съда

Не те зовa.  Не пиша името ти.  Не паля свещ за теб.

Спокойно измивам съда. С вода от извора на емоцията и сол от стари сълзи, чиито бисери пазя ревностно.

Чертая кръг не с тебешир,  а със дъх, за да не личи, да не остава доказателство за слабостта ми.

В центъра му поставям три неща: сол за паметта, сяра за пламъка, живак за промяната.

И чакам.  Търпеливо. Защото ти не идваш.  Ти се случваш.

Първият път — ЗНАКЪТ

Въздухът се сгъстява, сякаш някой е затворил прозорец, докато навън прииждат буреносни облаци. Светлината става мъждива. Часовникът започва да тиктака глухо, като че се намира в друго измерение. Езикът долавя вкуса на белтък и желязо, сигнализирайки, че е в в близост до рана, която още не е разтворена.

Солта в съда не се топи, а пее — не с глас,  а с вибрацията на душата.

Това е моментът на знака:  в праха се появява символ,  който никой не е рисувал. Малка драскотина върху реалността.  Пукнатина в „нормалното“.

Все още е лесно. Достатъчно е просто да не паля свещта, а да ѝ обърна гръб, сякаш не съществува.

Но аз позволявам на знака да остане.  И паля свещта. Не от смелост. От любопитство към алхимията.

И така се случва първата рана —  без кръв, без вик, само със допускане.

Вторият път — ПРИСЪСТВИЕТО

Сянката влиза в съда и се сдобива с тегло. Живакът се раздвижва — не блести весело,  а мрачно, като метална вена в камък. Сярата започва да дими.  Не мирише на огън,  а на тамян и смола,  на изгорял плат, на нощ, която никога няма да свърши.

Кръгът на пода се затваря сам. Гаргойлите по катедралните корнизи в далечината не се виждат ясно, но се усещат: камъкът има способността да вижда. И гледа, за да не изпусне и една секунда от предстоящата драматична сцена.

Това е вторият път — когато вече има форма и формата е красива, но не носи щастие. Не е дом. Не е и бъдеще.

Светлината не осветява — тя подчертава ръбовете на тъмното.

Тогава става ясно: тук няма „може“. Има само „невъзможно“, което все пак стои на прага и не си тръгва.

Запомни това: вторият път не боли от неочакваност.  Боли от яснотата.

Третият път — ТРАНСМУТАЦИЯТА

Без звук.  Без думи. Без свидетели.

Огънят вече не гори отвън. Той е в костите. В пулса. В начина, по който въздухът бива вдишан и издишан.

Сярата вече не дими. Тя горчи. Оставя послевкус на пепел и сладостта на нещо забранено, което знае как да убеждава.

Живакът започва да се дели на капки, да търси път през всяка мисъл, да превръща всяка пауза в обещание.

Солта се разпада на кристали, като ледени сълзи по вътрешната стена на съда.

Това е третият път — когато реакцията е пълна. Когато вече не е знак. Не е присъствие.

А владение.

И тук идва редът на ножа. Не стоманен. А нож от тишина. От решителност. От дълг.

С него не режа плът —режа нишка. Не късам със сила, а  разплитам.

Запечатвам съда с восък от собствената си воля и печат от студена светлина.

Огънят остава вътре, но  без кислород е обречен да загине.

Запомни това: третият път не е битка. Той е операция.

IV. Завършек на ритуала

Любов… Не всяка алхимия води до сътворението на  злато. Някои смеси се превръщат в отрова, ако ги оставиш да заврят.

Затова:

Първият път — разпознах знака.

Вторият път — видях невъзможното.

Третият път — прекъснах трансмутацията.

Пепелта оставям да изстине. Солта — да помни. Живакът — да мълчи.

А кръгът го изтривам не със вода, а със прошка — към себе си.

Ритуалът е завършен. Съдът — запечатан.

И все пак… ако някога отново се случиш, ще те позная по тишината, която остава по-тежка и от оловния куршум, с който ме порази. И който сама извадих от себе си.

Заклинанието е завършено.

Natus in flamis, corona lucis

Alchimilla Ignis

Родената в пламъци, увенчана със светлина

Огнената алхимичка