Троянският манастир
ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР
Есенният ден догаря кротко. Октомври се люлее на тънка пожълтяла клонка, загледан в планината. Насреща в сянката на хълма белеят зидовете на Троянския манастир. Сгушен в прегръдките на столетни борове, побит като камък в основата на стръмния хребет, той слуша нескончаемата песен на реката. Слуша и си спомня толкова неща. Манастирът е сърце на тишината и покоя тук, гнездо на минала и настояща слава, най-здравата и сигурна крепост на българския дух през вековете.
Прекрачвам смирено прага му. Вървя бавно по изтърканите от безброй крака чела на камъните по калдъръма. И чувам сякаш да отекват стъпките на дякон Левски. И още по-назад се връщам, за да срещна вдъхновения зограф Захарий, оставил отпечатъка на своя гений по фреските, да се чете за вечни времена.
Стените тук са чули и видели много, но си мълчат. Говорят само с олющените потъмнели стенописи. Там нечия ръка е дръзнала да съизмерва майсторството си с ръката на самоковлията. Но може ли недостижимото да се достигне и неповторимото да се повтори? Боите греят ярко днес нанесени, но го няма живецът, който блика от краските на легендарния зограф. И сцените са някак мъртви и сковани, докато другите, от времето ранени, пак дишат и живеят.
Всеядното време всеки ден е отхапвало по малко от блясъка на фреските и те са потъмнявали. И днес е тъжно като ги погледнеш. Неуместна е намесата на реставратора-художник, шарил с боите си по светостта им. Уж всичко е изписано прецизно, точно по каноните, по правилата на реставраторската наука, а нещо не достига. Прилича ми на подмладяващ грим върху старото лице на живота. Изправен тук, пред майсторския му автопортрет, аз питам: "Духа ти, майсторе Захарий, кажи духа ти как да върнем през чуждата ръка и чуждите очи?"
А вечерта поляга тихо и спокойно. Прозорците улавят залезни отблясъци. Не се обажда манастирското клепало. И празнична е вечерта, защото крача тук след стъпките на Левски. По арките се плъзга сянка от крило - широкото крило на миналото. И сякаш цялата история на този свиден край от нашата земя е сбрана тук в гръдта на манастира.
И нека се помни и се знае...
© Иван Хаджидимитров All rights reserved.
