Трън в петата, дъвка в косата

 Стоя си на пейката в коридора и гледам минаващите. Все забързани. Отварят се и се затварят врати, но никой не говори. Всеки е навел глава в проблемите си и бърза да се скрие в някоя стая...

 Само една жена, дребничка, малка, като че ли още повече умалена от приведените си рамене, няколко пъти стигаше до прозореца, след това се връщаше до асансьора, стоеше няколко минути пред него, без да натисне бутона за повикване и отново поемаше посока към прозореца... Не, не спираше пред него, не поглеждаше на вън . само размахваше ръце, сякаш да пропъди някаква паяжина или мисъл , и се връщаше отново до асансьора...И така ...няколко пъти....все едно и също...След това изчезна , може би се е качила по стъпалата , не я видях . Но след около пет минути , отново се появи ! Познах я по дребния ръст , ситните крачки  и размахващите се на всички посоки слабички ръце...Не издържах  повече ! Любопитството ми натделя ! Когато жената стигна отново до мен , я попитах 

– Какво стана ? Мога ли с нещо да помогна ?

Тя спря , не , закова се ! Въпросът ми я изненада . Погледа ме ,но сведе веднага очи , сякаш се  криеше в себе си .

– Загубих се... не зная къде съм...

- тихичко промълви жената и срамежливо още повече се сви .

– Няма нищо , случва се .А  помниш ли в коя стая си настанена ? - продължих с въпросите аз , и съм готова да попитам на рецепцията за номера на стаята ѝ .

 – Да , да, зная ! 

И отвори дланта на ръката си , за да видя написания с химикал номер на стая .

 – 206 - това ли е ?

 – Да , да ,206 - повтори след мен тя и ме погледна бързо , но този път . с надежда .

 – Стаята ти е на втори етаж . Трябва да вземеш асансьора !

– Благодаря , ама...

Имаше страх в гласа ѝ , в бързият ѝ поглед... Разбрах . Трябва да отида с нея .Станах , изправих се и поехме заедно към асансьора . Тя вървеше до мен все така  свита , с дребни , почти скокливи крачки , но не размахваше ръце , бе малко по - спокойна .

Асансьорът дойде бързо . Качихме се в него .

– А сега на втори етаж . Натисни копчето ! - с настойнически тон я подтиквам  да натисне бутона , каточе ли ѝ показвам пътя в живота .

– Кое копче... да натисна ...

Отново гласът ѝ затрепери , страхът ѝ я намери и тук , в асансьора...Не казах повече нищо .Бях натиснала вече и вратите се отвориха . Бяхме стигнали .

– 204 , 205 , 206 ! Ето я ! - спряхме пред вратата на стая 206 , но жената не посегна да я отвори .

 – Това е стаята ти ,нали , 206 ?

–  Да , да  ама... - и скри ръцете си зад гърба си . Да ги укроти ...

– Не разирам ,защо не отваряш вратата ...- отворих сама и влязох първа . Стаята беше слънчева , светла , чиста и добре проветрена . Леглото бе идеялно оправено. Нямаше дрехи , само един шал , прехвърлен през облегалката на единствения стол в стаята.

Жената заситни след мен , влезе и седна върху леглото , като ми даде знак с ръка да седна и аз , до нея .

– Ееех... тя... моята...

– Госпожо , вече по - доре ли сте ? Как попаднахте тук ? - питам аз , но отговор нямаше . 

Въпросът ми отново отключи сякаш страха ли ... болката ѝ ли... нне зная !

– Аз , аз... аз... заради сина си... да му донеса  паспорта... българския... аз... чакаше го 15 години... за поданство... ние сме българи , от  Молдова...а то ... от летището... в полицията... в моргата...за разпознаване... синът ми...

Трескаво бръкна под възглавницата си и извади от там книжка , грижливо увита във вестник на румънски език.

Ръцете ѝ отново затрепериха . Но отвори пакетчето . Като светиня .Като светиня , която пари в ръцете , светиня ,която изгаря душата...

– Боря... Боря... Боря  майка... моят Боря...

следва