Твоята усмивка...

Всичко и всички притихнаха. За първи път тази вечер залата изпадна в пълно мълчание. Музиката, песните, танците, чувствата, еуфорията, публиката, бандата и тя - всички бяха в очакване. Всички очакваха да запее. Тази вечер концерта ѝ беше незабравим. И го знаеше. Беше дошло време да представи новата си песен, посветена на детството ѝ . Знаеше, че вече е готова да сподели тази част от себе си. Но преди това въздъхна. И се огледа в лицата на всеки един от своите почитатели. Потъна в погледа им. Прочете сърцата им. Усети емоцията им. И се изпълни с нея. Очите и изведнъж се изпълниха със сълзи. След това се усмихна.  

 Тогава всички станаха на крака и ѝ ръкопляскаха за пореден път тази вечер. Но още по - силно. Никога не беше чувала гласовете им, овациите им толкова силно. Викаха нейното име. В мелодията на нейните песни и пееха, че я обичат. Светлините сменяха цветовете си. Това я накара да коленичи на сцената пред своята публика. След това се изправи. Застана пред микрофона пак,  но преди да запее се вгледа още веднъж във изпълнената зала.  

  Семейството ѝ, приятелите ѝ, колегите ѝ, феновете ѝ - всички бяха тук. Това беше вечността и свободата, щастието за нея. Затова не искаше да откъсне поглед от тях. Чакаше сигнала. И той не се забави. Появи се някаква, позната за нея светлина, която  тръгна към нея. И я гледаше със радост и гордост. Човекът на който беше посветила тази песен. В този момент присъствието му и даде сила да запее. 

 И веднага след това даде сигнал на бандата си да засвири. Китарите зазвъняха нежно ангелски акорди. Чуваха се тихо пианото и барабана, които в такт пригласяха на музиката. Само няколко секунди след като музиката започна - тя влезе в песента по много уникален и красив начин. Засвири със своята хармоника следващите шест такта. Това ги накара отново да огласят залата с нейното име - „Лалита, Лалита, Лалита”. Още не беше започнала да пее. Не знаеха каква ще е песента, но вече се вълнуваха. Енергията и обичта, които витаеха във въздуха летяха като пеперуди, като ято птици. Полудели от емоция и трогнати до сълзи нейните фенове отново ѝ засвидетелстваха своята подкрепа със силни, бурни аплодисменти.  

 Най - накрая тя запя. Ангела слезе от небето. И ако това, което се случи досега ви се стори безумие – знайте, че то бе само началото. Безумието растеше със всеки един миг, със всяка една нота, със всяка една фраза, със всяко едно изкачване и слизане, със тона на гласа ѝ. Който излъчваше толкова много мир и доброта. Толкова много топлина, любов и светлина. Толкова много благодарност и съкровение. Споделеност, свобода, окриленост, мечта. 

 Докато тя пееше всички се чувстваха идентифицирани с песента. Но едно от момичетата на първия ред се почувства особено оприличена и свързана с гласа, чувствата и преживяванията, които Лали предаваше пеейки и свирейки. 
В този момент Кали се хвана за сърцето. И навлезе в морето от спомени, което тази песен провокира в нея. Спомни си за дядо си, който обичаше да ѝ разказва приказки. Да свири на хармоника. Да държи ръката ѝ - докато се разхождат. Да ѝ пее, че е неговата светлина и неговата усмивка.Тези спомени я накараха да избухне в сълзи. Толкова ѝ липсваше. Но знаеше, че той винаги е с нея. И се наслаждаваше на този единствен миг, който я връщаше към детството, докато Лали пееше и разказваше също своята история...: 

-  Трудно  ми  е да приема, че гласът  ти се слива само с вятъра  вече, но знам че трябва само да ти се усмихна,  както ти ми се усмихваш сега... И знам, че там, където си - не съществува времето, а ти си винаги в мен. И знам, че прекосяваш морето, все още те чувствам в бриза... И ако не могат очите ми да те видят вече, знай че в сърцето ми остава завинаги твоята усмивка...