Тя
- Стой… Къде тръгна? И какво толкова има по тая земя, че да я погледаш? Отгоре, отстрани, отдолу – все земя. Горички, ливадки, рекички, твари разни… Само гледаш и гледаш… Пък я се пресети, та донеси нещо тук. За обяд, да речем. Нещо тлъстичко, нещо вкусничко… А той само – гледал… Гледката нахранва ли те? Или барем да прави манджата по-вкусна?
Аман от зяпачество… Аз що работа свърших тая заран, а ти… Да, бе, да… Можело без миенето на пода. Може! Ама няма да седя като теб втренчена нейде си! Работя… Това мога, това зная, това обичам. И в това съм най-добра… Ти не уважаваш труда мииии… Как да няма нужда да мокря всеки ден? Че ако не мия… Ами отде да знам, че лампата ще се пръсне от водата? Измих я, а тя неочаквано, ама съвсем изведнъж гръмна… Къде е тоя ток? Не съм го видяла, не съм го пипнала… Нещо, дето не можеш да го пипнеш – не съществува…
Пък и аз не съм искала да гръмне лампата… Щом не го искам – защо става? Не може така… Ти си виновен! Защо все тия крушки, дето ги завиваш, гърмят? Неее… Не е от водата. Ей го – на стълба отпред има лампа, пък при дъжд не гърми…
Чакай! Ама ти наистина тръгна. Какво, какво?... Млъкни малко, де… Тъкмо почнат новините от комшийката и ти се обаждаш. Не мога една клюка да чуя. Много важно ти какво мислиш… Не е време за мислене, а за слушане. А какво да мисля – ще чуя от приятелките си, не от теб… Разправяш ми разни невероятни работи, дето все си виждал от високо. Но мен тия неща не ме интересуват, кажи ми това, дето има полза от него… Какво, какво? Да си оставя, значи, само една твоя снимка и тя ще мълчи?... Ама си хитър… И да пукнеш –няма да те оставя. Ти да не мислиш, че ония вдовици ходят по гробищата само от любов? Отмъщение! Да види тоя там – даже под земята да е, няма измъкване! Няма!
Хайде седни, де, мирясай… Какво като си орел? Пак си пернАт… При това пЕрнат пернАт… Все нагоре, все отвисоко… И ние, кокошките, сме пернАти, ама сме реалистично мислещи, земни… Заедно сме тук – няма да ти позволя да се носиш из ефира, да се късаш от действителността. Аз съм действителността, аз!
Къде, къде? Тъкмо изчистих мокета… Затвори вратата на клетката! Някои ще изкълве зрънцата, пък пазачът тъкмо ги сипа… Ама и него – за какво го държат тук? Ние сме разумни, сами знаем кое ни е добре и какво да правим…
Свий сега крилата, че ще мина с парцала… Ей, аман… Добре ми викаше мама да не се лъжа по орела, че в къщи няма да се задържа, ама аз… И довечера да знаеш – ще постригвам ператата ти. Много се разперват тия крила, за нищо не ти служат, а на мен ми пречат… Закриват ми истинския свят…
https://genekinfoblog.wordpress.com/
© Георги Коновски All rights reserved.
