ParvaNova (Ренета Първанова)
305 4433
Jan 24, 2018, 9:06 PM

 Тя се страхува само от градушките – КРАЙ 

  Prose
2682 15 74
Multi-part work « to contents
42 мин reading

- Защо вървиш след мен и защо...?

- Имаме среща, не знаехте ли?

- Не. И ти ли си поканен?

- Всъщност срещата Ви е само с мен, оторизиран съм, спокойно! – усмихна се той като видимо се забавляваше от недоумението ù и натисна бутона за деветнадесетия етаж, където бе ресторанта.

Мета беше гневна, но си наложи светска и нехайна усмивка, докато той кавалерски издърпа стола ù. Тя пожела водка, а той - само минерална вода.

- Значи той няма да дойде?

- Не, не и тук. Може би ще се срещнете утре, но той ще се обади. Друго не знам. Изглеждате изключително - бързо се възстановявате.

- Така е. – лаконично отвърна тя.

- Ето това е за Вас иии… не е задължително красивите жени непременно да са и възпитани, така че не го отваряйте – каза той поставяйки пред нея семпло, но изящно опакована продълговата кутийка. – не е подарък, а рестото от брошката. Нашите агенти казаха, че е руска, от царско време. Страшна работа – куп пари в три камъчета само! Любопитен съм откъде…

- Тоест, да считам, че сметките ми с него са уредени, така ли? А адреса – намерихте ли адреса в Испания? – прекъсна го Мета.

Той кимна и се вгледа продължително и с любопитство в очите ù – по устните му пропълзя едва доловима усмивка. Мета се почувства неловко и някак грубо каза:

- В такъв случай срещата приключи.

- Не питате за нещастника от подземието?

- Не питам.

- Странна жена сте. Толкова ли ми вярвате наистина? Може и да съм го убил?

- Това не е моя работа и ако смъртта му е факт, не е мой грях – аз не съм ти я поискала.

- А трябваше – той си го заслужава. Или вярвате, че сте си отмъстила само с това?

- Ако трябваше да отмъщавам – щях да го убия, аз просто го отстранявам от пътя си – има ли тръни по пътя си, човек просто ги разчиства встрани и продължава – не ги унищожава.

- Ахаа – Бог да отмъщава! Вярвате ли в това, в Бог? Аз не.

- А ти вярваш ли, че всички хора сме едно цяло, един организъм?

- Това е софистика – на въпроса с въпрос... Не, не вярвам. – отговори той.

- Тогава защо убиваш, измъчваш абсолютно невинни за смъртта на детето ти хора – спомням си, каза, че си станал такъв, какъвто си сега, по тази причина. Виж – аз не вярвам в Бога, но се страхувам от него.

- Това самò по себе си е вяра. Ноо, грехът е Ваш - ами ако сърцето му бе спряло от страх пред онази гилотина, ако беше получил инфаркт?

- Ръцете, умът, краката – всичко е в наша власт – задвижваме ги или спираме само с личното си решение, но сърцето, сърцето е единственото нещо, което не е в наша власт – пробвай, накарай го да обича, кажи му да мрази, кажи му да спре или да продължи да тупти, да прости – не би могъл, нищичко от това не можеш – никой не би могъл. Бог управлява сърцата на всички ни – многорък е нашият Бог и държи по едно дистанционно за всяко сърце. Джойстиците ги управлява той. Може би, ако сърцето на Антон беше спряло, щях да мисля много и да съм повече от объркана – от една страна, ако Бог реши, сърцето му да спре – то предпазва ли ме да не сторя този грях лично, или наказва грешника със смърт, защото е виновен, или пък – защото никой не може да решава вместо Него за нечий живот, но пък, ако предпазва мен от грях – нима поема Той самият този грях върху себе си. Това пък значи ли, че още не е изкупил греховете ни на Голгота? Ето защо ме е страх от него – че няма да разбера нито милостта му към Антон, нито към мен, ако това е милост, няма да разбера кое ми е позволено и кое не е, иска ли да простя или да не прощавам. От страх, че ще сбъркам, оставих нещата в негови ръце, от страх, че иска да пазя най-ценния му дар за нас – живота – все пак наказах.

- Това е нелепо – след думите ти си го представих като някакъв старец, седнал да се забавлява с дръпване на жички и натискане на копчета.

- Аз пък винаги съм си го представяла като човек, държащ се с една ръка  за главата, а с другата – вдигната в смисъл „Почакай, моля те, само момент, ей сега!”

- Не разбирам – за Исус ли говорим или за Отца?

- Моят страх е от Исус – за него говоря. Мисля че Отца Му е неспокоен, гневен е и е готов да накаже племето, заради което Исус Христос държи ръка на челото си, защото с ужас вижда как то криво е разбрало този дар да бъдеш Човек, а с другата ръка – с жест умолява Бога да изчака обичните му деца да се вразумят.

- Интересно – това със сърцата в ръцете на Бога, а ръцете и краката - в наша власт – не бях мислил. А прошка – защо не се замислихте да простите, Мета – интересен ми е отговорът Ви?

- Замисли се – защо на Възкресение в храма се извървява пътя Му до Голгота, макар символиката на обикалянето да е погребението му - но не се възпроизвежда разпването? Защото пътя го вървим,  както ние си изберем и въобще дали да го вървим – Бог не е облекчил пътя на Христос – оставил го е да го извърви до самото му погребение – дал му е познанието, че ще бъде предаден, но Христос го е приел. Дали е вярвал, че това е предопределено, вярвал е, че няма по-голяма сила от Волята Божия, вярвал е безусловно в Бога, че ще го спаси - или, че за да иде при Светлината, да стане Светлина, трябва да изкупи със страданието си греха. Но е вярвал и, е приел пътя си по своя воля. Пътят е страшен, пътят е самото изкупление, кръстът – кръстът е „точка”, точка от която тръгват посоки, но и завършват в нея – така е за мен. Накъдето и да вървим – вървим към своя залез, към „точката”, и от нея тръгваме обратно – безспир. Животът се твори безспир на този кръст, в пресечната точка по средата. Очистването от греховете е безкрайно – както е безкраен „Пътят”. Не умеем да прощаваме на себе си – как да простим другиго? Мисля, срещаме се в следващи животи – докато си простим. Бог е решил този избор да правим сами, но едва когато разберем, че отмъщавайки раняваме себе си и затова ни е дал посоки – да тръгнем, но и да свърнем – да се променим. Опитах да променя, насилника с насилие – не стана. Някои казват - „Смирение!”, но аз не го мога, не! Остана ми - оттегляне и приемане, но приемане на миналото – исках да го убия, но си дадох сметка, че миналото е било част от бъдеще – да убиеш нероденото понякога е по-голям грах отколкото -  роденото. Сгреших и ще греша още. Търся себе си и докато се намеря ще е така, търся отговор – Той, Бог ли написа пътя ми или аз самата. Засега виня Бога – не го разбирам. Това бяха само брътвежи и лутане на мисълта ми.

 

Мета беше само с ръчен багаж и излезе сравнително бързо от терминала на летището в Барселона.

Взе такси и каза адреса на хотел „Лас Флорес”. Говореше испански сравнително добре и възможността да го поупражнява с шофьора ù достави удоволствие. Не мислеше за нищо – просто се наслаждаваше на светлините на този огромен и красив град – реши, че ще го посети някога пак, но не по работа, както бе в случая, а с детето си като обикновени туристи.

Отпиваше бавно от кафето си и наблюдаваше неспирния поток от туристи по прочутия булевард „Ла Рамбла”. Наблюдаваше малката закусвалня вече час и отлагаше посещението си в нея също от толкова време. Изведнъж стана рязко и прекоси булеварда. „Не отлагай, приключвай – веднъж завинаги приключвай!” – рече си тя.

- Како!? Господи, како Разметанице…, ха-ха…, не мога да повярвам! – братовчедка ù заобиколи плота и я притисна в прегръдка.

- Чакаай! Ще ме смачкаш! – засмя се Мета и също я прегърна.

- Какво правиш тука, бе…, ама как ме изненада само!

- Ако щеш вярвай, съвсем случайно те видях…, разхождам се – засмя се Мета – не съм сама и затова съм на хотел, не при брат ми – добави многозначително тя.

- Но ще се видим, нали? Обещаваш? Мале, малее…, каква изненада само!

- Да, в колко приключваш? – попита Мета, макар да знаеше отговора предварително.

- В три часа следобед, но след това съм на втора работа чак до 9 вечерта, хайде утре – тогава съм само тук и след три съм свободна. А, знаеш ли, майка ми е на гости.

- Добре, утре в три съм тук – ще пием кафе и трите, пък после ще видим.

- У нас и точка – ще ми гостуваш!

 

Мета поздрави леля си с хладна усмивка. Роднините на мащехата ù имитираха привързаност, а сестра ù пък съвсем се забравяше в ласкателства и прегръдки. „Все едно, че никога не ме е удряла с онзи пепелник” винаги се изненадваше Мета, когато се срещнеха през годините.

- Чакай да сложа покривка, че майка ще ме пребие – каза братовчедка ù и намигна шеговито.

- Като изключим, че леля ми те е пребила от бой, когато ù открадна златото, едва ли някога си яла бой – също така шеговито каза Мета, но гледаше леля си право в очите. Тя някак се сепна, пое дъх като да отговори, но явно бе, че няма идея какво да каже. Мета продължи все едно това е знайно от всички и вече е само предмет на шега – Кажи ми – взела ли си нещо чуждо от тогава, а? – през смях попита тя.

- Е, не – никога. Ха-ха! Държи ми влага още тоз бой, хем ù ги дадох веднага, ма тя ме пукна от бой, нали майко?

- Как веднага? – с изненада я погледна Мета.

- Хайде, Мимо, минали неща са туй, няма какво…

Мима се разсмя, не обърна внимание на майка си и продължи:

- Да бе, почти се напиках като ме шибна с оня маркуч от старата пералня – чак не разбрах как ми се отвори ръката и пръстените се затъркаляха по пода, ами…

- Детска ти…

Мета направи крачка към леля си и я сграбчи за раменете, дърпайки я, гласът ù бе злокобен, очите пламтяха в зелена светлина”

- Знаех, цял живот знаех, че ме набеди умишлено! Колко пари взе от баща ми, а? Пет пари не давам за тях, но защо го излъга – защото ме мразеше – обрече ме на гладуване, присвояваше парите ми за храна, но не ти стигна, нали? Лоша, проста и дребна душа си и днес ще си платиш за това!

Мима стоеше със зяпнала уста и ококорени очи, а майка ù гледаше така злобно, сякаш изскачаха игли от очите ù, докато Разметаница я разстърсваше.

- Скулата още ме боли от удара с пепелника, желанието ти, помниш ли  го: „Да пикая на гроба на майка ти”? Друга беше думата – не „пикая”, но аз не мога, нямам сили и толкова скверна душа да я изрека, няя-мам! – Е, сега тръгваш с мен в България – водя те на гроба на твоята майка и там си „вършиш работата” – пред мен! Нямаш шанс – ще го направиш и още как!

- Како, какоо…! – дърпаше я Мима.

- Мааршш, марш оттатък! – Мета ръмжеше, съскаше – ако не отидеш оттатък, ще я бутна от терасата, без да ми мигне окото – изчезваай! – изкрещя тя с тон, който ужаси самата нея и започна да натиска леля си към прозореца. Мима се разплака, но в гласът на Мета имаше нещо на което тя повярва и заизлиза извъртайки глава назад към майка си.

- Ще дойдеш, ще дойдеш и ще го направиш – там, на гробищата и то с мерак! Инак Мария ей сега ще разбере, всички ще разберат че е дъщеря на циганин, случаен и пореден в леглото ти, но най-важното за теб, сребролюбке на дребно, уредих – само една моя дума ще те остави без ведомствения ти апартамент! Ти разби, обърна живота ми с лъжата си, живота на едно невинно сираче - шамара от татко, помниш ли?  Този шамар ме остави без вяра, без надежда, че някой може да ми помогне, да ме защити, щом собствения ти баща предпочита да те накаже… Един единствен шамар поведе един живот към ада... – Разметаница отпусна ръцете си и леля ù залитна, а очите ù, тези блудкави, сини очи, се присвиха в смъртна омраза, която Мета не видя, защото рязко се обърна гърбом.

- Бял ден да не видиш, бял ден да не види и...

Мета не бе удряла човек в живота си, освен да се отбранява – обърна се бавно, почти флегматично сякаш, изнесе единия си крак назад и замахна с дясната си ръка с цяла сила – леля ù падна помитайки стола, до който стоеше.

 

    Църквата бе хладна и почти празна – имаше още час може би, докато затвори врати. Мета постави свещта в пясъка, придърпа белия дантелен воал върху черните си коси, отправи се към купола и застана точно в центъра. Един единствен лъч, приличен на златно, широко острие, я очакваше. Тя вдигна глава и светлината премина в зениците ù, ослепи я, но Мета не затвори очи – напротив, опита да ги отвори още и още. Тя виждаше само злато, останалото пространство бе погълнато от талазите тъмнина, която заприижда и вибрирайки, се запоглъщаха една друга като в  калейдоскоп. Златото на залеза се превърна в танцуващ, огнен меч. Няколкото човека, дошли късно като самата нея, бяха приковали очи в жената под купола. Черната и царствена осанка, с извърната глава към нещо, сякаш видимо само за нея, приличаше на застинал, с вперени очи към небето ибис. Тази замръзнала поза ги държеше на разстояние, а когато белият ù ешарп се плъзна от главата ù и някак феерично продължи по раменете ù надолу и завърши танца си върху студения каменен под, не един от тези хора би могъл да се закълне, че е видял как от очите ù капят светещи, зелени сълзи, а друг – че се превръщали в зелени гущери и изчезвали сякаш в нищото. Бяха сигурни, че тя говори, сигурни бяха, макар да не виждаха да движи устните си. Мета наистина говореше, говореше с непознатия Бог, Богът, от когото се страхуваше толкова много, Богът, заради когото се отказа да мъсти и този, когото имаше да пита толкова много:

- Господи, дойдох – късно, но дойдох! Прощавам ти, Господи! Накажи ме за ереста, но... Прощавам ти!

Изведнъж магията изчезна – лъчът светлина си бе отишъл. Тишината бе ранена от внезапен гръм. Последва светкавица, след нея - втора. Небето отвън зарева с пълна сила. Настана жужене от хорска приглушена глъч – църквата се изпълни, някой каза:

- Градушка, колкото орех!

Мета потрепера, душата ù се сгърчи, но намери сили и отиде пред иконата на Исус Христос, сведе глава, прекръсти се и промълви:

- Исусе Христе на „честния, живототворящ кръст”, Прости ми! Моля те, прости на погубилите душата ми! Прости ми! Прости ми за това, че аз не мога да им простя, но научи ме как!

                                                  ***

   Погребението бе обявено за понеделник. Разметаница влезе с Александър за ръка и прегърна разплаканата си свекърва. Детето, объркано заплака, поглеждайки ту баба си, ту майка си.

- Не плачи маме, недей, хайде да отидем при татко ти, ела да видим къде е – обърса сълзите на детето си и го целуна по бузката, а след това отвори вратата на една от стаите – Антон беше там и разговаряше, ръкомахаше с няколко мъже роднини – все едно нищо особено не бе се случило – просто баща му бе починал.

Когато я видя, той замлъкна, напрегна се. Разметаница тихо поздрави всички и също тъй тихо каза:

- Би ли дошъл за малко, Антоне?

Тя видя борбата в него – първо стана червен като рак, сетне пребеля и някак се присви, но след кратко колебание стана и излезе в коридора при тях. Разметаница приклекна до детето си и нежно каза:

- Ето го и татко ти…, няма нищо страшно – дядо ти спи и изглежда страшно, но тате е тук и ще те пази от всичко, нали?! – говореше Мета на Александър, но очите ù властно се бяха впили в тези на Антон.

- Нали?! – натъртено повтори тя и Антон кимна. Тя бавно се изправи. Антон инстинктивно се отдръпна, но Мета просъска в ухото му:

- Оставих те жив, не ме карай да съжалявам! Хвани сина ми за ръката, прегърни го! Искам да е сигурен, да усети, че щом е страшно, той не е сам! Ххайддее! – процеди тя през зъби.

Той стоеше като препариран – ужасът го караше да мърда устната си неконтролируемо. Този тик явно бе отскоро. Хвана детето за ръка, върна се при останалите и сядайки, го взе на коленете си под острия, но одобрителен поглед на Мета.

                                                       ***

   Мета бе седнала в градината сред пипера, посаден в стройни лехи от мащехата ù. Мирисът на рохкава пръст, омарата, която се опитваше да се прибeре отново при слънцето, я галеха лениво. От много време насам тя за първи път се почувства у дома, на сигурно – тук, в близост до толкова корени,  засадени и саморасли, някъде измежду тях, бе и нейният корен – бе чакала дълго, много дълго, той да ожаднее и да я повика. Вгледа се в крехките стъбла на пипера – толкова много бурени, плевели бяха плъзнали около тях. Растяха си заедно с пипера. „Ако изкореня плевелите, ще поникнат нови, ако изкореня стрък пипер, никога няма да поникне друг отново.” Защо Бог е направил това? Нима злото се повтаря и повтаря по Негова воля, а за доброто е дал само семе и трябва да си го засаждаме сами, по Негова повеля?” След тази мисъл тя започна да прочиства всеки стрък бурен. „Може би всъщност, Бог иска да си отгледаме доброто самите ние, да го браним, защото е крехко – може би урожая, храната която ни дава земята, е тъй малотрайна, за да я повтаряме, посаждаме пак и пак. Но ние сме се изхитрили и създаваме ГМО – за едни полезно, за други – вредно, но все пак храна…” Точно тогава, сред уханието на земята, Мета взе решение – с каквото и да се занимавам, ще клонирам милосърдието – като ГМО.

                                                        ***

   Вече почти двадесет години Разметаница ръководеше преводаческа агенция. Клиентите ù бяха много, познаваше я целият град, уважаваха я. Бизнесът вървеше толкова добре, че тя успя да даде добро образование на Александър. Бе доволна – синът ù бе вече мъж, сериозен млад мъж – милостив, благороден и честен. Александър обожаваше майка си – бе свидетел на всичките ù битки с тежкия живот. Мета се усмихна „Ако само съм знаела, че всъщност синът ми ще ме възприема като мъничко дете на тази ми възраст, ще ме обгрижва като птиченце, да, точно като птиченце, щях да побързам да старея колкото се може по-бързо още от дете… Благодаря ти, Боже, за тази благодат, благодаря ти, Мета, че воюва за детето на Разметаница! Винаги ще съм ти благодарна, че пое греха върху себе си да наплашиш до смърт чудовището Антон. То може би само привидно спи двадесетгодишен сън, но това ми стига. Прощавам ти, Мета, че не го уби, макар да копнеех за това!”

- Добър ден, може ли? – прекъсна мислите ù поредния клиент.

- Разбира се, заповядайте, какво ще правим? – с усмивка попита Мета, придърпвайки документите на мъжа, седнал срещу нея. Тя му каза колко ще струва преводът на испански език, колко време ще отнеме – бяха много страници с медицински текст, което правеше услугата изключително скъпа.

- Това са епикризите на детето ми… левкемия…, но ще изчакаме…, ще видим... Съпругата ми… - мъжът едва успяваше да овладее разтреперания си глас - цената го бе смазала.

- Безплатно. Ще ги направя безплатно –  топло каза Разметаница.

- Оо, нне…, моля Ви! Това са осемстотин лева…, мно…

- Спокойно, не се тревожете, всъщност аз никога не взимам пари за епикризи на деца, никога – това е моят начин да помагам  - изрече го някак умишлено рутинно, но внимателно, за да не оскърби достойнството на съсипания и без това мъж.

- Но толковаа… много пари? Това е Вашият бизнес, Вие…

- Да, прав сте, но все някой ще плати и заради вас – това не е ваша грижа – махна тя видяла недоумението в очите му - Елате след две седмици – ще бъдат готови.

Мъжът излезе разплакан – бе ù благодарил десет пъти най-малко, което караше Мета да се чувства и щастлива и тъжна.

Да, от тези услуги имаха нужда всякакви хора - бедни, богати, болни, бизнесмени, проститутките в Холандия – всякакви. Мета не бе толкова имаща, за да плати всеки път от собствения си джоб труда и полагаемата се част от цялата сумата на съответния преводач, но нямаше никакви угризения да надвзема понякога от имащите – градът не бе голям и всеки бизнес и беше ясен, ако подозираше, че не е чист и гъмжи от пари – „режеше глави”. Това бе един от нейните начините да клонира доброто – щом парите „не миришат”, защо и „насилствената добрина” да не е като тях.

   Този ден бе прекрасен  освен, че накара едно семейство на болно детенце да поеме глътка въздух, бе и петък. Почивни дни – кафе с приятелки, магазини. Разметаница се бе научила да имитира живота и се улавяше, че понякога вярва, наистина вярва в неговата прелест.

Съботният ден бе любим за Разметаница – ставаше рано – и без това сънят не обичаше да я навестява – изпиваше кафето си бавно и неизменно приготвяше една голяма тенджера супа. Пълнеше я в буркани, затваряше ги много добре и, още горещи, ги поставяше до контейнера за боклук на улицата. В торбата при тях винаги слагаше дребни лакомства. След това сядаше сравнително далеч на някой бордюр, изпушваше цигара-две и наблюдаваше клошарите. Ако трябваше да обясни на някого какво точно и защо наблюдава, не би могла да даде отговор, който да бъде разбран еднозначно и ясно. Просто прави добро? Обича хората толкова много? И да и не, но как да обясни, че търси друго – искаше да види, да види как тези нещастници се радват на находката си, как не търсят с очи дори, на кого да благодарят – нима приемат доброто за даденост, както и злото, нищетата си, орисията си? Малки, мръсни хлапета – откриват съкровището в една вафла и настава люто боричкане, братя и сестри вероятно, но родителите им не се намесват, дори да се избиват – няма „дай на кака си, дай на бате си!” – кой каквото го сполети. Мъдрост ли е това или убеденост, че всеки трябва да воюва, за да получи?  Как, минавайки край  нея към следващия контейнер, същите тези хора, вече нахранени, я молят и лъжат „ Дай някоя стотинка за хляб – не съм ял от вчера”? Защо никога не ни стига доброто, или страха, че я го срещнем пак, я не, ни превръща в лъжци и изнудвачи и докато го трупаме превръщаме себе си в скъперници и не бихме дали и частица от него другиму. В крайна сметка винаги се прибираше не разбрала, но сърцето, сърцето искаше и се радваше – бе дала, просто бе дала от себе си и, бе приела – хората яли храната ù за кратко, но бяха щастливи – повярвали в късмета, в шанса, че и утре може да се случи. Искаше да се научи от тях – да вярва в утре, и да не мисли за това, което е погълнала в миналото, така както и те – изяденото току що бе минало – те искаха следващото добро и щяха да го търсят отново. Но щом се прибереше в дома си, мета се събличаше още в коридора и веднага влизаше в банята – измиваше душата си едновременно и с вода, и със сълзи, а риданията и я опустошаваха до безсилие, но повтаряше това всяка събота вече толкова много години.

 

                                                              ***

   Мета бе спряла да пише – повече от час просто стоеше пред компютъра и прожектираше в очите си миналото – то за нея си имаше форма, имаше собствено тяло и говор и ето, сега ù говореше:

„Ти ме създаде и аз те следвах, заченато бях от твоят страх и гордост – те са моите родители, ти - моят осиновител. Много често хората бъркат и считат, че единствено големите трагедии объркват посоката на живота им, а всъщност някои малки, незначими на фона на големите, тласкат човек към път осеян с камъни, тръни и зверове. Трябваше да пазиш първо себе си, за да оцелееш, за да можеш и да опазиш другите. Трябваше да се защитаваш – трябваше да крещиш, да крещиш до изнемога след онзи шамар: „Не съм, не съм аз!” – така вярата, че те обичат, че има кой да те защити и винаги ще бъде до теб, може би щеше да те опази, но ти избра гордостта. Мислила ли си какво е гордост – „дост” е достатъчно, а пък „достатъчно” означава – всичко „над” е ненужно, „гор” е "над", отгоре, в повече – гордостта съсипва и е порок – тежък порок – човекът я бърка с достойнство. Ето как ме отхрани – ставах по-тежко – растях и те задушавах. Достойнство е да си носиш кръста и ти го носи, но защо понесе и кръста на други, лишавайки ги от две възможности: едната – да бъдат пазителите на детето си, сестра си, другата – да извървят пътя си заедно с болката по ходилата си. Сам Бог, всемогъщият, е бил редом с други носещи кръста си страдалци, но не е взел и техния върху плещите си. „Всеки да си носи кръста, всеки!” Вярата или страхът са го накарали да извърви пътя до Голгота? И двете. Вярата, че там, в края, ще бъде избавен, но и страхът, че ако не извърви пътя до края, няма да бъде избавен: „Ели, Ели, защо си ме оставил” – нали? – и е бил спасен. Нима е нямало милосърдни хора наоколо – имало е, разбира се, но Бог ни е създал по свой образ и подобие – имаме бащи, родители…, тоест отец и син, както Исус е вярвал на Отца си и е извикал, но и очаквал единствено Него. И само един баща може да прости колебанието във вярата в него и да я опрости.

Ти сбърка, Мета – никой не изкупва греховете си с наложена му сила, грехът се изкупва с покаяние, което се ражда у грешника след великодушието на прошката, дадена от този, към когото си прегрешил.  Прошката е спасение, избавление – и дадената, и поисканата.”

 

   Съпругът на Мета се бе събудил отдавна, но бе сънувал сън, който бе пожелал да продължи колкото може повече в мислите си,остана в леглото и  се унесе в спомени мечти и надежди. Мислеше си какъв невероятен късмет имаше, че макар и късно, бе срещнал тази прекрасна в странностите си жена – неговата съпруга. Бе я виждал каква ли не – красива, бляскава, с ослепителната си усмивка, топлите нюанси на гласа ù сгряваха хората – тя ги привличаше като магнит. Когато видеше неправда или насилие, тя се превръщаше в нещо близо до ръмжащ звяр. Той се усмихна. Наричаше това ù състояние „Мета в действие”.

Усещаше я все по-отпусната, естествена – просто човек, жена, а години наред тя бе някак стегната, неестествена – винаги нащрек, подозрителна и той подозираше, че когато все пак се засмее или зарадва, това не е истинско. Но ето че смехът ù все по-често бе топъл, някак истински – би казал верен, колкото и нелепо да звучи това.  Усмихна се отново – Мета! Мета раздаваща „правосъдие и милост” по свой, неповторим начин, объркващ заради странната призма, през която ги „превърташе”. Прощаваше великодушно големи прегрешения и дълго преследваше как да накаже за дребни. Искаше му се да знае повече за нея, но тя не бе като повечето жени – нищо не отказваше да обясни, но и никога не разказваше сама. Това го очароваше, но и устройваше напълно – удоволствието да опознаваш „своето момиче” по малко, лека-полека с времето, бе неописуемо. Да откриеш с удивление и надеждата, че вероятно ти си причината за неосъзнатите ù свирукания с уста от които и тя самата се стъписва – кога на пазара, държейки я за ръка, кога на разходка в планината – тази жена, която нощем без да подозира, че не спиш и я виждаш как се изправя рязко в леглото, задъхана, молеща се, не – тя не моли – заповяда си тихо – „Дишай, дишай, Разметанице!”, държейки се за гърлото, усещайки от допира ù, когато се измъква тихо от леглото, че е обляна в студена пот, а след това лампата в хола свети почти до сутринта. Онази, вероятно пишещата оттатък в този момент жена, бе най-доброто, което можеше да му прати Бог. Обичаше я и се надяваше тя да чувства, че ще я пази от всичко до края на живота си. Молеше се, само да разбере, да му сподели какво причинява задушаването ù нощем и, ако е по силите му да и помогне. Денем тя бе една, нощем – друга. Имаше толкова превъпъщения, но това, което го тревожеше бе – смехът, искреният и заразителен смях на нещо заедно с другите, а мигът в който погледите не бяха насочени към нея, смехът ù секваше като посечен – изведнъж,  сякаш съпругата му имитираше щастието.

Телефонът прекъсна мислите му – погледна – беше колегата Минчев.

- Последно ще идвате ли с нас в Балкана?

- Ще видим, Мета се колебае.

- Що, да не я е страх от мечки, хаха?

- Нее, тя се страхува само от градушките. –  отговори той и в миг се вцепени –  дъждът по стъклата бе преминал в ледени топчета, захвърли телефона и изхвърча от спалнята.

- Мета! Разм… – но Мета я нямаше, тръгна към кухнята, но я нямаше и там и изведнъж видя, че входната врата зее отворена. Чуваше силното трополене на яростна градушка. Сърцето му туптеше учестено „Господи, Мета! Тя се страхува до смърт от градушките, къде си..., къде си в това време? – питаше се той тичайки по стълбите и изведнъж я видя. Тя бе седнала в градината на люлката, леко се бе превила, а градушката тропаше по тентата над главата ù. Разметаница му се усмихна мило и махна с ръка. Той претича и, целия вир-вода, седна до нея и я прегърна силно.

- Скъпа, скъпа!

Мета се наведе, взе едно ледено топче и го лапна бързо. Очите ù светеха. Засмя се и каза с леко дрезгав глас:

- Казват, че ако първороден погълне топче от градушката, тя спира на мига.

- Любима, обичам те!

В този миг тя му изглеждаше почти щастлива – като дете и, силно пожела това да е точно така. Мета му се усмихна и протегна ръка напред.

- Виж – ако я преглътнеш – тя спира.

Бе станало тихо. Градушката бе спряла. Слънцето се запровира измежду силните ръце, обгърнали Мета – искаше да я сгрее, но разбрало, че там, в тези ръце ù е много топло, то само премина по скулите ù, взе си една сълза от там и забърза да я върне в ръцете на Бога – тя бе изкупена –  Бог си я искаше обратно.

 

 

    А някъде в друг свят и друго време една зала се пълнеше с хора – предстоеше представянето на книгата „Тя се страхува само от градушките”. По ирония на съдбата вън валеше дъжд, а някои твърдяха, че е градушка.

Авторката на романа застана пред микрофона. Опита да овладее вълнението си с кратко мълчание – време, през което обходи с поглед гостите. На първия ред бяха приятели, колеги писатели, поети – любими, подкрепящи я хора в една тяхна си литературна общност – ако знаеха само колко много ù даваха през цялото време, но не знаеха,  роднини нямаше – това, че пише не им бе известно и тя горещо се молеше на Бог да си остане така. На втория ред с изумление видя братовчед си Радослав с новата си нежна и крехка съпруга Ева, а ръцете им, вплетени една в друга, ù докараха  ридание, което тя успя да преглътне инак щеше да се разплаче тук пред толкова много хора.  Въпросите заваляха един след друг:

- В крайна сметка кое побеждава тук – Злото или Доброто, или оставяте това на читателите?

- Тази война е нескончаема като Света, не е работа на смъртните да я водят – тяхната мисия според мен е да бъдат „ятаци”. Нашата, тази, човешката битка, всъщност е изборът – да изберем на кого да бъдем такива.

- Истинска ли е тази история?

- Да, историята е истинска. Някои от имената на героите са измислени, други са с истинските си имена. Във всяка история има по малко истина и по малко художествена измислица.

- Каква е причината да я напишете?

- Мълчанието. Мълчанието на жертвите на насилие и самоизолирането им, страхът да отключат клетката, построена от самите тях и да излязат на светло, да видят, че останалият въздух, въздухът извън клетката е чист и е в изобилие. Да превъртиш ключа към свободата си, притежавайки точния ключ, е по-голяма смелост, отколкото ако успееш да разбиеш катинара, да строшиш оковите. Знаеш, че дългото живеене в тъмнината се е просмукало в теб, осъзнаваш, че ти самият си тъмнина и се страхуваш, че излизайки на светло ще започнеш да поглъщаш светлината и ще се превърнеш в нейна клетка, ще я отнемеш от хората, които обичаш.

- Как успява тогава според Вас една Мета да се излекува, повярвала ли е в доброто, простила ли е…, може ли да изпитва такъв човек щастие, макар и приключил с насилието…, да кажем спасен или отмъстил?

- Познавам Мета. Тя дълго се учи и ще се учи да изпитва радост, истинска радост, но съм я виждала как всяко нещо, което прави очите ù радостни, усмихнати, тя го оглежда от всички страни по много пъти – като да не вярва, че може да не е опасно, да носи само удоволствие. Мета не търси доброто, може би някога го е търсила, но някъде в „битката ù” както се изразихте е загубила вяра, че то съществува, но зная, че тя прави всичко възможно да докосва и дарява доброто. Любимият ù израз е „Хората са създали изкуствена светлина, която ни е по-непонятна от доброто” – защо да не мога да  създавам добро,  да се науча да вярвам в него като виждам радостта на тези, които го получават, а съзирайки благодарността им, ще си напомням, че и аз съм като тях, ще се стремя като тях към него. Понякога го докосвам, помирисвам аромата му за кратко и изчезва, сякаш чувам смеха му – „Тук съм…и тук…и тук – хвани ме”. Ядосвам му се и като малко дете, сираче, което рисува мъж и жена с детенце за ръка, така и аз излизам и оставям добро тук и там – забравям го къде е и се чудя откъде ще ме пресрещне, защото вярвам, че има хора оставящи и те като мен ту тук, ту там. Човещината не мирише – на нищо. Тя твори живота. Животът обаче ухае на земя след градушка – аромат, вдъхновен от стонове от болка и възторг от оцеляване, от възраждане, от слънцето на новия ден. Това ухание е неповторимо – то няма цена.

- Често споменавате следващ живот, съдба, карма – вярвате ли в тези неща?

- О да, аз съм от тези, които вярват в това.

- Госпожо, един последен въпрос – Вие пишете и поезия, доста мрачна между другото, кога ще четем отново ваши стихове?

Тя се усмихна някак тъжно на този въпрос.

- Мисля - никога. Приключих с поезията. Всъщност снощи написах последното си стихотворение.

- Бихте ли го прочела?

Тя се стъписа и за миг не знаеше какво да стори. Обърна се с изплашен, питащ поглед към съпруга си, който стоеше малко встрани от нея. Той ù се усмихна топло, окуражително и леко кимна.

 

Уморих се


Аз се уморих. Тъй много аз съм уморена!
Писах стих след стих за Душа една, ранена.
За Птица, Обич, за Сърцето. И за Бога.
Нивга не летях, защото без криле не мога.

Обичах толкоз много! И обичам йощ! И пак!
А сърцето се оглозга, хапано от хищен мрак.
Бог стоя далеко. И висок, висок е неговият сан –
гледаше, да падам меко, но да плащам свойта дан:

градушки ме валяха, и усойни духаха ме ветрове,
коленете ми кървяха, всяко падане по-тежко бе,
цветя за себе не набрах, и думата не казах „искам”
на себе турях грях след грях, а исках да извикам –

„Уморена съм! Живот за другите живях…, уморена –
в Душата си да скитам – река е тя и няма бряг.

И само в сън като дете аз се усмихвам

(реката там си има брегове).
Уморих се, слънца да си рисувам над студени светове.
 

„Мета” бях за „посветени”. И само Мета съм била.
Други роли изкривени бяха просто птици без крила.
Думите са много уморени. Сърцето бие „на резерва”,
Всичките стрелки са спрени. А Времето не спира да отмерва.

 

 

Нямаше аплодисменти - само Тишината изхлипваше от болка след всяка сълза върху микрофона. Сълзите пееха... пееха за първи път пред публика... в светлината на прожекторите...

 

Ренета Първанова

 

 

.

 

 

 

 

© Ренета Първанова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Никога няма да забравя тези думи! Твоите и цитираните тук, Светлана. Благодаря!!!
  • Поклон до земята за силата на духа и тялото на това десетгодишно дете преминало през ужасите на живота...и останало добро!!! Поклон за детето и майката Мета!!! Прочетох на един дъх от първата до последната буква, аплодирам изправена на крака!!! И първото, което ми дойде на ум...бе текстът на Сосо Павлиашвили Нека да се помолим за родителите си
    Аз отпих от зрелия живот рано,
    а ей сега бих искал да избягам,
    в детството да избягам.
    Как искам да се прегърна с теб, мамо,
    и на баща си да кажа тайната,
    да кажа тайната…
    Вие ми простете
    греха на раздялата,
    времето ме завъртя, завлече ме.
    Нека пазят вашата къща
    любовта и нежността,
    те са от детството ми,
    детството ми.

    Нека да се помолим за родителите си,
    за всички живи и за небесните жители!
    И в часа, когато започне да се застудява,
    душите им със свещи сгрей…
    Нека да се помолим за родителите си
    на нашите ангели-пазители,
    нека да се помолим, и някой ден
    децата ще се помолят за нас.

    ,
  • Вече е факт и самата книга, Приятели. Поставям я и в нашата откровенска Книжарница.
  • Благодаря на всички приятели, които досега заявиха желанието си да притежават книгата!


    Здравейте, Приятели, до малко повече от месец изданието на Градушките ще бъде факт! Опитвам се да преценя тиража според желаещите да я притежават. Ще публикувам този пост периодично и моля, не ме винете ако ви досади!
  • Чакам с нетърпение и тези дни точно се чудех, дали да не те питам. И поканата си чакам . Прегръдки и до скоро 😚.
  • Хубава новина, мила Анице!
    Поздрави!
  • Здравейте, Приятели, до малко повече от месец изданието на Градушките ще бъде факт! Опитвам се да преценя тиража според желаещите да я притежават. Ще публикувам този пост периодично и моля, не ме винете ако ви досади!
  • Благодаря ти, Жени!
    И на теб, Лиа, че си поставила в "любими!
  • След като дочетох и финала... ми се мълчи, но видях в коментар и една новина Честити да сте, Рене! Щастливи и здрави!
    Няма да се уморя да ти казвам колко си талантлива!
  • Благодаря, Многоцветна!
  • ЧЕСТИТО да ви е! Обичайте се винаги толкова и така, както сега!
  • Благодарим ти, любима Иржи! Колко хубави неща си ни казала!
  • Ето ме и мен,Рени и Любо,първо честито и бъдете толкова щастливи,колкото са звездите в небето!Да четем още много прекрасни творби,имате най-огромната аудитория!А най-вълшебното в едно семейство е да се вълнува от една и съща тема-литературата,в случая.Тогава хармонията трае вечно!!Дано!!
  • Благодаря ви, скъпи момичета, Наде, Теис! Благодаря, Златна, Безжичен, аз съм толкова трогната и развълнувана, че не сте забравили "Градушките" и се връщате към тях! Ще!!!
  • Каква прекрасна новина — честито и от мен, талантливо семейство! Бъдете!
  • Честито, Ренко! От цялото си сърце се радвам за вас! Обичам те!
  • Присъединявам се към предходните два коментара и тъй като авторката от вчера, 28 април, е вече моя законна съпруга, смятам да й подаря една книга със заглавие "Тя се страхува само от градушките". Така че, очаквайте я!
  • Да, и аз мисля като предходния коментирал, независимо, че по други теми сме имали различия. Наистина си струва да се издаде. Независимо дали като хартиено или елекгронно издание. И тогава - малко по-нашироко, ако може. А за Толстой - не, не харесвам философските му девиации, но обожавам "Война и мир" и особено епилога. Разбира се, тук сме любители (повечето, има и професионалисти) и нямам никакво намерение да правя неуместни паралели, а само да кажа, ако логиката на повестванието налага - тогава нека е дълго!
  • Мила Анице, чакам книга със заглавие "Тя се страхува само от градушките".
    Хубава вечер!
  • Гавраиле, и аз ще бъда кратка - олекна ми! Не би и могъл да бъдеш "малко разпознаваем", а отсъствието ти Е разпознаваемо, да! Благодаря ти за оценката и преценката, за мен значат много!
  • Рене,не обичам да се губя в многолюдието защото човек става малко разпознаваем.За това малко изчаках за да мине деветата вълна.Ще бъда кратък.Умееш да разказваш не по-малко добре отколкото да пишеш стихове.Интелигентна,даровита,принципна.Това си ти!
  • Благодаря, Съни! Щеше да ми е мъчно, ако не бе прочела финала, защото бе неотлъчно край мен и следеше историята, подкрепяше ме с хубавите си коментари. Благодаря ти от сърце!
  • Привет, Рени!!! Едва ли ще напиша нещо
    ново при толкова много и разнообразни коментари. Разметаница
    израсна пред очите ни - от малко, крехко, осиротяло момиче, чиято душица
    беше притисната от злокобни ръце, минала през чудовищната свирепост и,
    бих казала, садизъм от страна на собствения си съпруг, през решението да
    си отмъсти, до великодушието да прости... Рени, поздравления и прегръдки! 🌸
  • Благодаря, Ан, че прибра и останалите.
  • ги има). Страхът, че Мета ще бъде разпозната – също ме караха да съкращавам, до момента в който Поисках да е разпозната, но това бе и финалът всъщност тук (и бе късно). Темата е обширна макар и конкретна – КОЕ, КАКВИ и ЗАЩО компромиси и дребни грешки, лутания, уйдисвания и главно СТРАХОВЕ – допускат/ме (особено подобни жертви на насилие) И удължават агонията си, макар наложена от друг. Докато стигне до този тук финал (а и другия финал е този) в този промеждутък от години - Мета има необикновен живот преплетен с безброй драми, успехи, радости, крахове, измами, отново нищета и възход и дарове от Бога, но всичко е следствие основното Поставено в историята. Тя е действителен, реален образ, който сам се диви на тази история. Разметаница (размята се) вложих в името (измислено) Родена до река „Разметаница”, аз нямах предвид това, а, размята се" Темата е обширна, нескончаема.Ако я продължа ще ме отсъдят с "пиар".Благодаря,Ви! Толкова много всъщност Благодаря, но думата е една - Благодаря!!
  • и да удържа на думата..) затова и не обясних откъде и как Мета знае испански, но по време на писането го усетих и се върнах и добавих „сравнително” вместо само „добре”, за да не се налага да обяснявам откъде пък добре…но Вие сте прав – трябваше. През цялото време за почти всяко нещо (знаейки, че ще породи въпроси) се стараех да обяснявам къде с диалог, къде с „философстване” повечето „откъде пък..” Един познаващ ме добре приятел преди години ми бе казал: „Ако станеш писател – с твоето многословие и пространственост ще пишеш като Толстой по 500 страници сигурно” – за мен бе интересна подобната Ви вметка, макар относима към друго.Можех да обясня наистини, че Мета смъртно се страхува да се върне в родния край (трагедията) и да живее в дома на майка си, но и характера и не би позволил да признае пред родителите си нищета в която е изпаднала (има такива хора) молбата на бабата и дядото да не ги отделя от внучето и нейния страх, че ще ги рани (в обширния както предположихте вариант на романа
  • Господин Безжичен, преди всичко благодаря Ви!
    Благодаря за цялостната и несъмнено развълнувала ме приятно оценка. Не съм се съмнявала, че ще изразите мнението си по различен от този начин - сериозен поглед, анализ на фабула, похвати, герои, прийоми и най-вече основната тематика - това и съдържаше моето "Очаквам" и "Вълнувам се", когато казахте, че ще прочетете изцяло и ще дадете мнение. не крия, че то беше изключително важно за мен. Сега е и особено ценно - оценихте високо и посочихте несъвършенства, които през цялото време смътно усещах, че съществуват. Има точни обяснения защо не съм доразвила или обяснила посочените, но коментарът Ви е върху конкретно съществуващия текст и, всичко друго би означавало просто разговор и все пак ще вметна, но в кратце - най-главната причина е внезапното ми решение да съкратя, по-скоро да предприема финал (пустата "кривостояща" гордост пречи и на мен - казах "следва финал" и не се отметнах, а осъзнах, че трябва да се пише още, ноо.обещах и да удържа
  • И затова бележките не бива да се вземат много присърце. Но преди това изрично ще отбележа - цялото това многословие може да се резюмира в две думи, с които започнах: "Харесва ми". Забележките ми са основно затова, че някъде логиката трябва да се подсили. Например - главната героиня е принудена да живее в невероятно мизерни условия, защото е много горда и не иска помощ от незащитилия я баща при несправедливо обвинение - това е добра обосновка, но впоследствие научаваме, че нейната починала майка е била от заможно семейство и има добра къща на разположение - няма, поне според мен,обосновка защо Мета не се е възползвала от такава възможност. Друг момент, който е малко неизяснен от гледна точка на логиката - да, наистина много чете, но с училището обстоятелствата по някакъв начин попречват на систематичното образование, което получава. А се оказва, че например знае испански - което не е много лесно да стане. Ето такива дребни неща има още едно-две, но те не замъгляват доброто произведение
  • Лично аз видях вечната тема (добре защитена) за "Жената и мъжа" и то в многоаспектен профил - съпрузи - пълни антагонисти - звяр и даващ безкрайна обич, баща, близки и по-далечни мъже, имащи по някакъв начин значение за главната героиня на литературното произведение, темите за престъплението и възмездието, темите за съвестта на човека, принуден да отмъсти на другия човек и много други, като прошката и правото ни да отмъстим или да отвърнем на злото с добро (тук ми прозвуча и малко толстоизъм, но това е също право на автора, да ни изложи гледната точка на своя литературен герой) - също отбелязани от приятелите в сайта. И същевременно това е показано с психологическа обосновка. А включените много на място стихотворения наистина допринасят и за логиката, и за обосновката на ситуациите. Още много хубави неща трябва да се кажат за това произведение. Но всичко дотук и всичко по-надолу, където ще последват критични бележки, е плод на мислите на любител, комуто харесва да чете. Продължава.
  • Снощи прочетох цялото произведение. Хареса ми и бързам да кажа защо. Най-напред защото в роман, повест, разказ трябва да има история с нейната логика - а тук я има. Действия, обрати, и то неочаквани за читателя обрати и ситуации, образи по-плътни (добре характеризирани) или по-схематични, но правещи повествованието живо и интересно - и това може да се намери. Разбира се, всичко казано дотук е само формалната част, но тя е важна. Но всъщност, разгледано малко по-дълбоко, както и всички уважаеми приятели в сайта са отбелязали, се изследва темата за насилието, основно над жени и малки деца. В действителност панорамата (в едно доста кратко според мен произведение - това не е критика, а само отбелязване на мое впечатление, което е, че всъщност цялото произведение е било съкратено при публикуването, но може би не съм прав, а такъв е стилът на автора, което си е негово виждане и право, разбира се) на изследваните теми е много по-обширна. Продължавам в следващ коментар.
  • Светле, изненада ме и зарадва,много! Мислех и приех, че и последния екот от градушките е утихнал...както междувпрочем след тях се чувствам и аз. Трогна ме с цялостния си прочит, поздравленията и пожеланията си! Искрено ти благодаря! Имай щастливи и светли като името си дни!
  • Рени, днес прочетох "Градушките" от самото начало. Талантлив разказвач си, спор няма. Най-сърдечно те поздравявам за изстраданото, на което и мен направи съпричастна, в процеса на писането. Пожелавам: на историята да види своето книжно тяло, на теб - да преживееш радостта на представянето му и вдъхновението да те сполети, за да продължиш да споделяш чрез написаното своето разбиране за Живота. Здраве и успехи - както казва Дочето - на всички фронтове. Сърдечни поздрави!
  • Многоцветна, сърдечна благодарност!!
    Вероятно съм пропуснала и други, дали знак чрез "любими", тъй като не остава отбелязано на следващ ден. Благодаря отново!!
  • Не коментирах до сега а изпратих в лични, че следя с интерес. Прочетеното въздейства силно и предизвиква много размишления. Адмирации!
  • Иржи! Иржи! вече няма, не остана място от толкова цветя ....това са двадесет и повече огромни букета...!
    Благодаря, мила Иржи!! Толкова съм развълнувана!

    П.П. Ако някой мисли, че съм мръднала - вярно е! Иржи изпрати и продължава в имейла ми с огромно количество цветя...
    Иржи, на истинското представяне (ако има такова - ми стигате ти и едно стръкче - само да си там!
    Каква вечер само!
  • Наде!!
  • Ренко, ти просто Трябва да издадеш "Градушките"! Трябва да я прочетат колкото се може повече хора! Ето, виж мен- не мога да дойда на себе си. Спомням си, преди 35 години прочетох "На изток от рая". Един месец след това не похванах книга. И сега се чувствам така.
  • Гавраиле, бе удоволствие за мен да общуваме под градушките - кога през смях, кога сериозно!

    Таня Мезева - успя да ме развълнуваш и изненадаш, че си сред читателите! Благодаря, мила Таня!

    Всички оставили коментар в някоя от частите: Кети Рашева, Лина, Ведрина, Доче (Довереница), Стойна, Надин, Елисавета, Лимеруна, Лили, Влад, Роси, Нони, Ани, Диденце, Нони, Безжичен - Благодаря на всички вас от сърце, че сте били тук!!!

    Благодаря от сърце и на всички онези над стотина-двеста човека, които няма как да назова (за жалост само бройката виждаме тук), но развълнували ме, че четат!

    БЛАГОДАРЯ НА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ПРОЧЕЛИ И ОКУРАЖИЛИ МЕ!
    Благодаря, че ПРИЕХТЕ и, никой не "посочи с пръст" Мета!

    Благословени и вдъхновени бъдете, Приятели и творящи колеги!
  • Здравейте! Бих желала да благодаря на всички онези, които четоха от началото до края, разбира се и на тези, прочели от и до някъде, всички поставили в "любими" - някои от тях коментирали (не всеки път), други - давали ми да го разбера чрез поставяне в "любими" :

    Теис, за мен беше оргомно удоволствие, че чете и коментира. Вълнувах се от всяка твоя дума и комплимент - Благодаря, мила Теис!

    Анабел Ани (за мен просто Ан) благодаря от сърце и за сърчицата (тук така и не се научих да ги поставям тези знаци) понякога и за поставянето в "любими" на някои от частите. За мен това бе истинско вълнение!

    Владимир Георгиев, бях трогната от безмълвното "прибиране"! за мен това бе важно, защото харесвам прозата Ви!

    Съни, прекрасните ти коментари винаги правеха по-слънчева душата ми! Благодаря от сърце!

    Гошо *грозника - благодаря за коментара, който ме развълнува, че още някой е започнал отначало!

    Ангел Милев, бях поласкана и от коментар и от поставяне в любими от Ваша страна!
  • Любо!
    Щастлива съм да видя думите ти отправени към мен тук, под финалната част! Благодаря за цялостната оценка на скромната ми проза. Високо ценя търпението ти да узнаваш всичко написано заедно с другите във този сайт и не узна нищо предварително както по моя така и по своя воля - сякаш и двамата знаехме, че по този начин разказваме един на друг нещо много важно, нещо съществено и предпочитахме да си го пишем. Благодаря за всичко, което срещах в погледа ти след всеки твой прочит и никакви разговори по текста след това - просто прочитах коментара ти. Е, Градушките свършиха и, вече можем да си ги преразказваме говорейки за тях. Всъщност все пак предвид автентичността на историята и според нуждата от епилогичен завършек интервюто бе "авторска измислица" - радвам се че ще се окаже и автентичен (донякъде) епилога със своеобразно интервю
    Благодаря за вярата ти в мен и в частност колегиалното отношение!
    Обичам те и аз!

    П.П. Оздравявай бързо - нуждая се от теб!
  • Скъпа Рени,
    Бях свидетел на раждането на „Градушките” от самото им начало, виждах неимоверния труд, който полагаше, за да направиш съпричастни многобройните си читатели към съдбата на твоята героиня.
    Днес, когато финалната част е завършена, искам да те поздравя сърдечно за успеха. Историята на Мета е задълбочен анализ на страданията на многобройните жертви на неоправдано домашно насилие. Нещо повече, тя е опит за намиране на изход от такива ситуации, защото само със Здрав Разум, Любов, Всеотдайност, Мъдрост, Трудолюбие, Саможертва, Нежност, Справедливост и упование в Доброто Начало е възможно това.
    Продължавай да твориш, защото си Благословена от Бог с талант. Нека точната Себеоценка никога не те изоставя! Уповавай се на хората, които не се страхуват да посочат грешките ти, а не на ласкателите и празнодумците.
    Нека Бог да бди над теб!
    Обичам те!
  • Елдер, за мен, това че присъстваш с коментар на финала е оказана чест. И това ме накара да помълча. Няма да казвам, колко съм поласкана, но няма как да не кажа Огромно Благодаря за последното ти изречение!!!
  • Не обичам да чета тежки неща в последните години, още повече мразя да чета за насилие над жени, особено когато е толкова реалистично описано. Но не мога да не прочета нещо, което е талантливо написано. И го прочетох. Горчи ми. И вероятно дълго ще ми горчи, но и ще усещам вкуса на леда в устата си. Прочела съм много книги и съм запомнила малко. Надявам се един ден "Градушките" да излезе на хартия, защото обичам да притежавам книгите, които помня.
  • Иване, ти СИ причастен наистина! Участва и показа и своето и моето гледище и аз бях и съм много щастлива от това, че изказванията бяха точно покриващи се с нашето - моето и твоето виждане. Колко много бях трогната, че пожела да "възпроизведеш" мисля вече казах, но още веднъж Благодаря ти! Благодаря ти и като на читател, който показа мнението си, и поставяше въпроси-съждения! Донякъде ме и провокираха, макар да следвах линията, която бях избрала въобще, но все пак ми бяха ориентир за вметки от сорта на авторово мнение. По някакъв начин винаги ще те свързвам с "Градушките" по специален начин.
    Сърдечно благодаря за всичко, което произтече от нашето особено партньорство! (тук се усмихвам - не зная защо, но се сещам как в някои филми след субтитрите в края дават кадри от заснемането и колко много се забавляват от тях актьорите) Беше си приключение и ще го помня винаги с приятно чувство! Бъди здрав, Иване!!!
  • Люси! Мексико е и болка и обич в сърцето ми. Знаеш - малкия ми брат живее от много години там! Водил ме е на места където е имало знакови отвличания, къщата в която е сниман филма за отвлеченето момиче, мисля близо до нашето посолство. А преди 3 години тръгнахме след неговото такова. Ужаса и болката на информирания човек, че там живи не се завръщат а се случват отвличания по повече от 10 на ден - няма и в книга да мога да обясня...Историята е страшна, но моя брат оцеля...Божие Чудо, Божия милост или Бон шанс...ранен, обезобранен, но жив!!!
    Благодаря ти още веднъж мила Люси! Топло те прегръщам!
  • Златна! Латинке Златна, колко разплакващ ме финал на хубавия ти коментар! Изключително трогната съм от присъствието ти въобще, а за предложения от теб завършек сериозно ще помисля,защото е толкова хубаво, но и логично. Имаш "око" наистина. Щастлива се, че открои и хареса в цитат едни от любимите ми в това писание! Сериозния ти поглед за сериозните неща е респектиращ! Ти, а и повечето приятели тук ме подкрепяте и ме карате да погледна и в друга посока - книжно четиво. Някак си даже не смея да го изрека - благодаря за оценката на труда ми по този начин! И отново към трогателните ти съвсем последни думи! Значат много и зная, че знаеш защо! Благодаря с цялата си душа!
  • „Исусе Христе на „честния, живототворящ кръст”, Прости ми! Моля те, прости на погубилите душата ми! Прости ми! Прости ми за това, че аз не мога да им простя, но научи ме как!” – Разтърсваща изповед!!!

    Мила Рени, с удоволствие четох всяка част на романа ти. В него има и динамика, и напрежение, и метафоричен изказ, и много добър диалог, и запомнящи се картини… Съумяла си да развиеш сюжета по много сериозен начин. Браво!
    Това, което смятам за последната част на "градушките" е, че с тези два реда трябва да я завършиш:
    „взе си една сълза от там и забърза да я върне в ръцете на Бога – тя бе изкупена – Бог си я искаше обратно.”
    А от „Някъде в друг свят и друго време една зала се пълнеше…” трябва да отиде в Епилог.
    Това е само едно мое мнение, което споделям, но решението остава твое!...

    Ще се радвам да има издадена книга на „Тя се страхува само от градушките”, защото трудът ти я заслужава, също така я заслужават твоите читатели и почитатели!
    Прегръщам те, Рени(Анице)!
  • Мила Рене, аз не пишех дълги коментари, защото темата е толкова страшна, че ме стиска за гърлото. Темата за насилие над жени и деца ме интересува от много години, защото в Латинска Америка, района на мои научни изследвания, е наистина страшно, а никой в Европа дори не пише за това!!!. В Мексико са убити 2700 жени през 2017... много от тях дечица. Искам да напиша разказ за последното изнасилено и убито 4 годишно момиченце наречено " Червените чорапки", защото не са и знаели името. За това такива книги като твоята отварят очите на повече хора...Не бива да се мълчи за това. А относно прошката.... сташно е да простиш за такава жестокост.
  • Аделина, аз пък когато те видех налиния си представях как в момента четеш "Тя се страхува само от градушките", защото бе дала ясно да разбера, че ги четеш и се вълнувах! Ти още в началото ми отправи едни от най-хубавите комплименти като към пишещ проза. Ето и сега, когато прочетох коментара ти (бях в едно учреждение) ми се прииска да кажа "Ей, хора, вижте - това е за мен, аз съм!" и тук няма да поставя усмивка - това не е самочувствие - това е истинска радост, въодушевление - изпитах го! Благодаря ти за всеки ред към мен! Ще се старая - думите ти са задължаващи! Благодаря, Аделина!

    Джу! както винаги - дойде изневиделица и си прибра последната градушка! Колко прекрасен начин да разбера, че си прочела думите ми към теб!
  • Джу! Очаквах появяването ти по необичаен начин и не се разочаровах - напротив! Когато "изтананика известието - сепвах се и си казвах: "Джу!" всеки път! как сега да ти благодаря за дългото търпение, за усещането, че си все тук - наоколо?! За мнението ти за уменията ми, за онова, което те е карало да тръпнеш и преживяваш - все неща правеща ме благодарна и сълзлива!? Великолепното "уцелване" с това, което скъпия на сърцето ти приятел ти е вдъхнал, а ти даде частица от "дъха" си на мен, по възможно най-елегантен начин - лично на мен! Ами - Благо Дарявам! Така ми се ще да достигне отзива ми към един от специалните за мен стояли под градушката заедно с мен!
    Джу!!!

    Руми - верен приятел с Голямо Сърце, да бе ме питал някой кой цитат ще си избереш - не бих се поколебала - толкова ти отива! Душата и Поезията ти са насочени към това. И аз съм щастлива, че беше с мен човек като теб и то през цялото време. няма да забравя първата сълза в първата "градушка" твоята беше! Благодаря, Руми!!!
  • Албенче, всъщност винаги си била до мен, Мета си съществува тук в това пространство и дали ще прочетеш веднага или по-късно не е от значение и аз ти благодаря, че с фината си душа издържа и изчете докрай! Така детайлно и по същество направен обзор и на смисъл и на похвати и изводи си направила, че ми е трудно да изразя радостта си от това ти прозрение! нека има силни, жени, такива като твоята майка, сълзите им да секнат, а буците в гърлата им да се стопят от Любовта, която шества сред Човеците! Благодаря ти с цялото си сърце, Албенка!

    Иржи, обичам коментарите ти, както казах и преди - пристрастена съм към тях! Радваш ме с този задълбочен коментар, обясненията на преживяванията си докато четеш - това ми показва, че съм успяла в много отношения да докосна. Твоята деликатност ме изненада и трогна!
    Ще направя всичко възможно да си почина, както ме съветваш, а после ще видим...Иде Пролет нали?! Благодаря, любима, Иржи! (някак си това обръщение към теб най-ти пасва, мисля не само за мен)
  • Наваксах. Четох, ставах, разхождах се - не понасях. Не понасях лесно тези сцени, трябваше ми въздух, време. Любимата ми глава е под номер - 11. Там, където творчеството и умението Ви да държите в напрежение, в очакване и въпросителна неизвестност закова на място, там, където талантът Ви промени изцяло моя поглед към Вас - тук стои един СИЛЕН автор на една СИЛНА творба! Виждайки дори името Ви отстрани в секцията на онлайн потребителите, преглъщам трудно, защото под това име седи Писател, който може да завихри не са градушка в текстовете си, но и погубваща стихия, за която никой да не подозира в следващите редове. Благодаря... Поздравления, муза в душата, чиста и положителна емоция във всеки ден, приятни творчески моменти, сила и непоколебимост от характера на Мета за следващите теми и произведения! Тръпна в очакване...
  • "...с каквото и да се занимавам, ще клонирам милосърдието – като ГМО."
    Аплодисменти, мила Рени! Прегръщам те!!!
  • Отново написах много и...пак ми го изтри!Толкова ли съм...смотана?Но ще го довърша!Чест ти прави постъпката,която рисуваш при контейнера,с оставяне на храна!Добротата възнаграждава!Толкова образност,метафори и напрежение,но всичко е добро,щом свърши добре!Понякога се ядосвах на някои действия на героите,плаках,поставях се на мястото на Мета,...съмнявах се,че познавам героинята!....И всичко свърши!Финал.Достоен.Справедлив.Поучителен.Ше ни липсва разказа ти,Рени!Ти си родена да пишеш и проза и стих/когато не бързаш!/,затова пиши!Ние сме ти дали достатъчно гориво тук и сега,използвай го/като си починеш,разбира се!/А в салона,когато четеше стиха ти...бях и аз и също имах сълзи в очите....Ре-мета!!И...да ти призная,и аз се страхувам от градушките-гледам да се скрия,където да не ги виждам и от....тъмното!До нови срещи,мила,да не ме спре отново "главния"!Бъди щастлива!!!
  • Ех... дочаках и аз Нали все ти обещавах, че накрая ще кажа какво мисля, а пък сега сякаш ми е още по - трудно. Започнах от любопитство градушките. Постепено се пристрастих някак си. После ми идеше да те оскубя, задето така от раз ги спря. Ходех по петите на Вики, че тя те ръчкаше, а аз само дебнех и се надявах да ги продължиш.
    Няма да изпадам в разни многословия за моженето и таланта ти, за разтърсващите емоции през които преминах, за това как се чувствах специална отговаряйки на невидимото ми присъствие... Само едно искам да ти споделя. Преди известно време, готвейки се за една лятна среща, един много скъп за мен човек ми каза "щом все още има какво да те вълнува - значи си жива"
    През последните месеци ( а и от самото начало ) съпреживявах всичко свързано с героите ти, чаках... И да, определено се вълнувах.
    Ето, това бяха за мен градушките, Рене. Благодаря ти!
    Останалото е... почитания!
  • Така...започвам отново,дано без провали!Ще го пиша сигурно на не едно поле,но след първото-все ми казва,че много бързо коментирам и трябва да "обиколя"сайта,за да ме допусне тоя "шеф".Бях подготвена,Рени,че ще е много дълъг края но не мислех,че ще го "изгълтам"на един дъх!И след тоя толкова достоен край, ми се искаше да има още и още...Така си ни въздействала,като нарктотик,че нямаме насита да четем и още!!Този финал бе черешката на тортата,върха на сладоледа,а стиха ти !....за него нямам сравнение!!!Във всичките части имаше напрежение,емоции,съпричастие и разни други чувства.Във финала имаше много теми за размисли,на които ти даваш и лично мнение ,а и ни оставяш да дадем и своето...Неповторима си,Рени!Докато го четях ,частта в църквата приех като кулминацията,после -следващата-и тя имаше качества на кулминация и така до края...Радвам се,че намери балсама,с които да намажеш "раните"ни от съпреживяното!Хареса ми и разсъжденията в градината,обръщението към Бог,чест ти прави и постъпкат
  • Мила Рени, събудих се с мисълта да проверя дали не си завършила "Градушките". Прочетох на един дъх. Великолепен финал, който остави у мен чувство на удовлетворение, както и цялата творба. Ако трябва да дам характеристика с една дума - ПЪЛНОКРЪВИЕ - нищо не липсва : разтърсващи събития и емоции, дълбок психологизъм, философски размисли и прозрения, ясна причинно - следствена връзка между събитията и поведението на героите, отношение между човек и Бог... За разлика от Нина аз не мисля, че образът на Мета е идеализиран и преекспониран. Може би тя просто не познава подобна личност(те наистина не се срещат често). Но аз познавах такава (и не само аз) - майка ми. Мисля, че вече познавам и още една - Ренета Първанова (макар, че още не съм я срещала на живо). Прости ми, Рени, че четях със закъснение, че не бях винаги до теб. Истината е, че романът ти беше много силна ракия за мен, тежък за преживяване... Издай го непременно! И не спирай да твориш! Бог да бъде с теб! Обичам те!
  • Вики! Приключихме наистина. Бе тук - неотлъчно и никога няма да забравя това! Повтарям се, но пак ще кажа - без твоето желание, заявяване, че чакаш - може би паузата от близо година щеше да виси и да расте. Благодаря, Вики! Да ме четеш - за мен бе привилегия!!
    Успя успешно да ме придумаш досега...Книга ли каза?

    Владимире, поставянето в "любими" и на финалната част, за мен е чест! Благодаря за постоянството и за потвърждението, че ме чете до края!
  • Иржи, мен пък не ме е яд - така ще имам удоволствието да "чуя" два пъти чудесните ти коментари. Важно е, че си прочела. Дано си намерила отговори на въпросите, които поставяше неизменно. Благодаря, мила Иржи!
    Лесли, изключително съм трогната! Не бързай да порастваш, но учи се, учи се от всичко в живота докато растеш! Благодаря ти!

    Стойчо, всичко казано от теб тук, изключително ме развълнува , бих казала ми даде удовлетворение. Правилно да бъде разбрано и осъзнато, че има и такива (истински) тежки съдби, непрекъснато преследвани и сполетявани от мракът и може би авторът не си измисля (а това е точно така!) за мен е "отдъхване" ! Благодаря ти от цялото си сърце за стойностния коментар, завършващ с въпросителен, което е ценно прозрение от твоя страна!!
    Жив и здрав бъди, Стойчо, и все така "взиращ" се между редовете!!
  • Неочакван финал на историята! Браво, Рени! И си помисли за книгата
  • Финалът е поема на един живот подложен на изпитание още от крехка възраст...
    Според мен това е житие на една обречена на страдание душа.
    Приех последната част като съд с тежко,отмъстително питие, като очистителен еликсир и дар.
    Ренета,написала(казваш)си неща,които не е лесно да се съпреживеят от позицията на читателите. И ще ти кажа,че понякога не мога да си обясня злобата...Но съм сигурен,че злобата поражда омраза. И величието е в това да отвърнеш по някакъв друг начин.А може би това е Любовта?
    Сърдечни поздрави,Рени!
  • Рени, една дума имам - съвършено! Пишеш великолепно и изобщо не ти правя четка, като ти казвам, че като порасна, искам да бъда като теб Твоето е съвсем истински талант и благородно ти завиждам за него, докато чакам да прочета още от онова, което сърцето ти ще роди - защото на това му личи, че е излязло от душата. Благодаря ти, че го сподели с нас
  • Умирам от яд,Рени,написах цялото коментарно поле и тъкмо си мислех,как да го продължа,че не ме пуска веднага и.....щрак,всичко написано изчезна....А е 4 часа сутринта вече и не искам да го "претупам"извинявам се,утре ще го напиша!А толкова исках сега,знам,че се вълнуваш,но утре,мила!
  • Нинче, аз наистина съм много радостна от факта, че прочете всичко, предвид натоварения си график. Всеки автор на истории (познавах едно момиченце - наричаше писателите "измислячи" избира как да "подсили" героите си, особено главно действащия - аз избрах този начин, макарда ми беше много трудно да обрисувам Мета като красива физически ( мисля ти разбираш защо), но всички хора обичаме, харесваме принцесите, добрите да са красиви, е - Мета е мноого далеч от положението си "принцеса" тук и за да "избия" малко от преекспонирания и външен вид все пак и вложих и малко злина..иначе си е много красива жена, а има такива жени (хайде - и мъже - идеални, или поне все такива са в мечтите на хората (все пак Мета е такава каквато я поставих там и няма връщане)
    Но вече сериозно - Благодаря, мнного благодаря, че считаш, че от това би излязло четяща се книга - не съм и помислила дори! Приятно ми е, че си се вгледала по-надълбоко в авторовите мисли и становища, и оценила -това много ми хареса.
  • Люси, ненатрапчивото ти, но постоянно присъствие и интерес, с топли коментари ме радваше толкова много! Благодаря ти от сърце, че беше тук!

    Марианче, откри случайно градушките като четиво, и това, че засвидетелства интереса си до самия край, ме радваше, радва ме и сега толкова хубавият ти коментар! Човек, пишещ хубава проза да оцени творбата ми с такива думи ме трогва! Благодаря от сърце!

    Младене, Приятелю, прекрасно е, че запази един от оскъдните си коментари за финала. Тази вечер е толкова важна за мен - вълнувам се. Благодаря за всичко и изказано, и не, но убедена - почувствано!

    Ели! Съпреживяването ти, изразено под всяка една част в коментар само по себе си е достатъчно вълнуващо за мен. "Търсенето" на нещо ценно като мисъл в текста и неговото откриване от теб, ме правят щастлива! Благодаря мила, Ели, за чистите слова и пожелания!
  • Исках да овладея емоциите си след вашите думи и тогава да ви благодаря, но това не е толкова лесно и все пак:

    Наде, не ме разплака - разрида ме! Усетих искреното ти вълнение и повярвах на сълзите ти. Благодаря, ти, за перманентната подкрепа и силните думи. Сърцето ми винаги ще се сгрява при спомена за емоционалната близост със теб! Заедно извървяхме пътя и това ме крепеше. Самотното вървене на такава пътека е писък, който се лута, но няма КОГО да срещне...

    Любо, благодаря за чашата вино, която веднага ми подаде след Края, ако бе извадил сълзата си от нея, бих си помислила, че е Началото което започна с чаша вино, но не на "градушките" а Нашето...

    Силве, умението ти да четеш и усещаш (за писането ти нямам думи) , но интуицията ти по отношение на историята, нейната автентичност ме възхищават както тук, така и в лична кореспонденция. Благодаря ти за приятелството! Благодаря ти, че чист човек като теб, мило момиче, бе винаги до мен!

    Мястото не стига, но ще продължа...
  • Изчетох с интерес....честно казано съм много взискателна към прозата/ за разлика от поезията/ и някои от предишните "градушки" ми действаха смазващо....Финалните части определено ми харесаха....Образа на Мета - доста идеализиран, преекспониран, някак нереален от екстри /поне за мен/, но същевременно силен, вълнуващ, много трагичен бих казала, с дълбоки и мъдри разсъждения, отношение към Бог, религия, наказание и опрощение, което вдъхва респект. Финалното стихо е прекрасно....Успех на Мета, взела много от Ренета....Един писател, независимо дали има смелост да издава ,трябва да го прави НЕПРЕМЕННО, не от комерсиалност, не от суета, но просто трябва да види реално резултата от своята емоция/ в случая труд/, да има читатели и не на последно място и ако е възможно да печели от този вид труд! Рени, поздрав и се надявам да видим наистина този роман!
  • "Да превъртиш ключа към свободата си, притежавайки точния ключ, е по-голяма смелост, отколкото ако успееш да разбиеш катинара, да строшиш оковите."

    Това е само едно от мъдрите послания в тази колосална творба – наред с дълбоките размисли за Вярата, Прошката и Доброто...
    Благодаря, Рени!
    Благословено да е перото ти!
  • Много дълбоки разсъждения прочетох в тази финална част. За отношенията Бог-Свят. Великолепна е и тази авторска мисъл, че следва да бъдем само ятаци във вечната битка между доброто и злото! Изключително удачен е финалният гонг, прозвучал в творбата - едно удивително стихотворение. Образът на Мета е плътен и запаметяващ се. Създава усещане за тотална автентичност. Очарован съм от тази част и изпитвам голямо съжаление, че този толкова интересен роман свърши. Пожелавам ти, Рени, да не е последен! В Любими.
  • Прекрасно творение. И края...мъдър🌹🌺🌺🌼
  • Сега е мой ред да ти се поклоня и не, не си мисли, че връщам жеста, нищо подобно. Изпълни ме с гордост, че се докоснах до теб като човек и като творец! Великолепен финал, Рени! Останах без дъх, като под хипноза съм! Щях да ти вадя цитати, но не мога да реша кой по-напред. Прегръщам те и те поздравявам, Мета е с мисия и вярвам, че с каквото и да се занимава, ще клонира милосърдието – като ГМО. Няколко пъти кожата ми настръхна, ярката сцена с изяждането на ледено топче, ми се наби, диалозите изпипани в дълбочина, философски прозрения, притеснявам се да не забравя нещо, развълнувах се. Стихотворението ти е камшично и се надявам да има още много такива. Пропуснах ли нещо? Да! Метафорите, сравненията, всичко е толкова жегващо, че го изпих на един дъх. Почитания, Рени! 💜
  • Бъдете щастливи!
  • Наде, тя е благословена с Вашата искрена обич! И наистина, в момента плаче заедно с теб! Виждам сълзите в очите ù!
  • Виждаш ли сълзите в очите ми, Ренко? Заедно извървяхме този път. Пусни ръката ми! Остави ме да коленича, пред таланта ти.Бог да те благослови!
Random works
: ??:??