12 min reading
Тя се страхува само от градушките
Бог бе избрал този ден да бъде най-студеният януарски ден, без врабчета, без снежни човеци по дворовете – само вкочанена кал – ръбати коловози, оставени от волските каруци на Стопанството и едно посърнало, сляпо слънце.
Камбанен стон, след него - тишина и пак…, и пак - като от фуния, на глътки, се изливаше кобният звук в душите на хората, които някак влачеха краката си, прииждайки от различни посоки. Всеки носеше карамфили. То цветя, освен купени, през зимата в дворовете няма. Костеливи бабешки ръце, стискаха китки чимшир в една ръка, а с другата, с крайчеца на черните си забрадки избърсваха по една сълза от ъгъла на уморените си, мътни очи. Отиваха да изпратят най-красивата, млада жена в тяхното село. Не двама, не трима, а цели четирима сираци оставяше тя. Невръстни дечица - женското, я имаше десетина годинки, я не, а другите - хептен дребни.
Много писъци, вопли, ала най-вече пролуката тишина между плача на камбаната раздираше сърцата, когато почернял ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up