Тъмнината е естественото състояние на този свят

Тъмнината е естественото състояние и на моя свят - тя е дълбоко в очите ми, както и на повърхността им.

ТЯ е в душата ми и там вътре в "сърцето" ми, но не онова, което дава живот на тялото ми, а онова, което, ако бъде видяно - дори само от едни очи - ще изглежда по-светло и по-топло от онова - "слънцето", което поглежда всяка сутрин истината - истината и реалността, които сътворяват в мрака онези слепите - без да искат, без да виждат.

... онези слепите-  онази тъмната в мен, която осмисля копнежа ми по утринта. 

И този копнеж става все по-силен и подтискащо желан всеки път, когато види слънцето със страх... а то - нахално осветява всичките несъвършенства, които тъмнината умело крие. Те обаче са на повърхността. Те са на мрачната, блатна повърхност, която яростно се бори със страха да не бъде процепена и разкрита. Страх я е, не от светлината, а от самата нея... защото не знае какво точно има под нея... никой, никога не е поглеждал в нея - осветявайки я - показвайки и присмивайки се на всичките ù несъвършенства – да, тя е ужасно неправилна, омърсена и пълна с непознати чувства. Огрята - ще разкрие всичко това пред себе си, пред мен и пред целия свят...

Аз,  като неин притежател, съм длъжна да ù помогна. И ще ù помогна. Ще я скрия от теб, от тях... но кой после ще помогне на мен да я скрия от себе си?

Това е най-страшното и този страх е най-живият в този плътен безпощаден мрак...

Тогава започвам да се моля да дойде бързо - толкова бързо, че да ме остави безмълвна. Искам просто да се събудя една сутрин, а светлината вече да е огряла всичко онова, пропито с мрак, което не смеех да погледна през годините. Искам тази светлина да идва от теб - да идва придружена със същия този страх, който изпитваше и ти преди да видиш своя свят на светло. Така сякаш ще бъда по-спокойна?

Или ще е по-страшно?... ако е така  – побързай – колкото и тъмно да е около теб, докато ме търсиш, защото тя е по-бърза, по-коварна и по-силна от нас... а мен ме е страх – страх ме е, усещайки топлината, която ме приближава все по-бързо... и все по-сигурно.